Агата Кристи - Среща в Багдад

Положи максимални усилия да проумее случилото се с нея. Бяха я упоили с хлороформ и отвлекли. Кога? За последното имаше най-смътна представа. От откъслечните си спомени за заспивания и събуждания реши, че е станало преди няколко дни. Бяха я извели от Багдад. Къде? Нямаше как да знае и това. Поради незнанието на арабски не можеше да попита. Нямаше как да разбере названията на местности, имена, дати.

Последваха няколко часа скука.

Вечерта тъмничарят отново се появи с поднос и храна. Този път бе придружен от две жени. Бяха в ръждивочерни наметала и покрити лица. Не влязоха в стаята, а застанаха отвън до вратата. Едната бе с бебе в ръце. Стояха там и се кискаха. Виктория усети погледите им през тънкия воал и остана с чувството, че се опитват да я преценят колко струва. За тях очевидно бе възбуждащо и забавно да държат в плен европейка.

Виктория ги заговори на английски и френски, но в отговор чу само кикот. Реши, че е странно да не може да общува с хора от собствения си пол. Произнесе, макар и бавно и с усилия, една фраза, която бе запомнила:

— Ел хамуд лилах.

Произнасянето й бе възнаградено с поток арабски думи. Жените започнаха енергично да клатят глави.

Виктория понечи да се доближи до тях, но арабският слуга, или какъвто беше, бързо и препречи пътя. Даде знак на двете жени да се оттеглят и сам излезе, като заключи вратата. Преди да напусне помещението, повтори една дума няколко пъти:

— Букра, букра…

Виктория бе чувала тази дума и преди. Означаваше „утре“.

Тя седна на леглото и започна да обмисля положението си. Утре? Може би утре някой щеше да дойде или нещо щеше да се случи. Утре можеше да настъпи краят на пленничеството й или нейният собствен край. Като претегли всички възможности, реши да не отделя много внимание на мисли за утрешния ден. Инстинктивно прецени, че за нея ще бъде много по-добре, ако настъпването на утрешния ден я завари другаде.

Дали това беше възможно? За пръв път обърна първостепенно внимание на този проблем. Най-напред отиде до вратата и я огледа. Там май нямаше какво да прави. Бравата очевидно не беше такава, каквато би могла да отвори с фиба за коса, ако изобщо можеше да отвори някоя брава с фиба за коса, в което тя лично силно се съмняваше.

Оставаше прозорецът. Той, както успя да установи, бе много по-обнадеждващ. Дървената решетка изглеждаше полуизгнила. Обаче и да успееше да пробие в нея достатъчно голям отвор, за да може да премине през него, едва ли щеше да смогне да направи това, без да вдигне много шум, който неизбежно да привлече внимание. Освен това стаята, в която се намираше, бе на горния етаж, което предполагаше или да открие някакво въже, или да скача с риск най-малко да си изкълчи глезен. Спомни си, че в книгите човек се спускаше по въже, направено от чаршафи, разкъсани на ивици. Опърпаното одеяло и дебелата памучна черга не й вдъхваха доверие. Не изглеждаха подходящи за целта. Не разполагаше и с инструмент, с който да нареже чергата на ивици, а колкото до одеялото, при неговата протритост едва ли щеше да му повери тежестта на тялото си.

— Дявол да го вземе — изрече Виктория на глас.

Идеята за бягство я обземаше все по-силно. Доколкото бе успяла да прецени, тъмничарите й бяха хорица с много опростен начин на мислене, на които самият факт, че тя е под ключ, изглеждаше неподлежащ на промяна. Не биха очаквали, че може да избяга, поради простия факт, че е в плен, а един пленник не може да избяга. Този, който я бе упоил с инжекция и вероятно я бе докарал в тази къща, сега очевидно го нямаше — в това бе сигурна. Той (или тя) се очакваше да дойде букра, утре. Бяха я оставили в някакво затънтено място под надзора на обикновени хорица, които щяха да изпълняват нарежданията, но нямаше да размишляват над задълженията си. Те очевидно и хабер си нямаха колко изобретателна може да бъде една млада европейка, почувствала живота си в опасност.

„Ще се измъкна някак си оттук“ — каза си Виктория.

Доближи се до масата и се зае с новопостъпилия запас от храна. Необходими й бяха сили. Този път имаше ориз, портокали и късчета месо в яркооранжев сос.

Изяде всичко и изпи чаша вода. Неволно наклони каната по-силно и малко вода се изля на пода. На това място глиненият под веднага се превърна в малка локва рядка кал. Съобразителният мозък на мис Виктория Джоунс роди идея.

Дали ключът бе оставен в бравата откъм външната страна на вратата?

Слънцето вече залязваше и скоро щеше да стане тъмно. Виктория отиде до вратата, коленичи и надникна в огромната ключалка. Не видя през нея никаква светлина. Сега й трябваше нещо, което да може да пъхне вътре, молив или края на автоматична писалка. Колко лошо, че й бяха взели ръчната чанта. Намръщена, огледа стаята. Единственият прибор върху масата бе една голяма лъжица. Нямаше да й свърши работа в момента, но за по-късно можеше да потрябва. Виктория седна и започна да умува и крои планове. След малко възкликна победоносно, свали обувката си и измъкна вътрешната кожена подложка. Нави я стегнато на руло и прецени, че е достатъчно твърдо. Отиде до вратата, наведе се и енергично бръкна с него в ключалката. За щастие огромният ключ се крепеше в бравата доста хлабаво. След три или четири минути се поддаде на усилията й и тупна на пода от външната страна. Шумът от падането върху пръстения под беше слаб.