Агата Кристи - Среща в Багдад

„Сега трябва да побързам — реши Виктория, — преди да е станало съвсем тъмно.“ Взе каната и изля внимателно малко вода до основата на вратата, колкото се може по-близо до мястото, където предполагаше, че е паднал ключът. След това с помощта на лъжицата и пръстите си започна да прокопава отвор под вратата, отстранявайки образувалата се кал. Лека-полека, добавяйки непрестанно по малко вода от каната, успя да изкопае дупката. Легна на пода и се опита да надникне, но не можа да види нищо. Нави ръкавите си и откри, че може да промуши ръката си до китката, че и повече под вратата. Започна да опипва пода зад вратата и накрая един от пръстите й докосна нещо метално. Бе напипала ключа, но не успя да протегне повече ръката си, за да го хване. Сети се да откачи безопасната игла, с която бе закопчала една от скъсаните си презрамки, изкриви я във формата на кука, и се зае с риболов. Тъкмо когато бе готова да заплаче от безсилие, куката закачи ключа и тя успя да го доближи достатъчно, за да го достигне с пръсти. След това го изтегли през калния отвор вътре в стаята.

Виктория се облегна назад, възхитена от собствената си изобретателност. Вкара ключа в ключалката, изчака да настъпи момента на поредното разлайване на съседските кучета и го превъртя. Вратата веднага се открехна. Момичето внимателно надникна. Вратата водеше към друго малко помещение, също с врата, но отворена. Изчака малко и след това се промъкна тихичко на пръсти. По тавана на това помещение зееха големи отвори, а подът на места беше продънен. Отворената врата водеше към груби, кирпичени стъпала, долепени към външната стена на къщата, които водеха към градината.

За Виктория това бе достатъчно. Върна се тихо килията си. Виждаше й се малко вероятно някой да дойде да я навести преди настъпването на нощта. Щеше да изчака да се стъмни, селото или градчето да заспи едва тогава щеше да тръгне.

Забеляза и още нещо. В близост до външната врата на пода лежеше безформена купчина плат. Реши, че това навярно е стара аба, която щеше да й свърши работа, за да покрие европейските си дрехи.

Така и не разбра колко време чака. Часовете й се сториха безкрайни. Най-сетне различните звуци от местните обитатели затихнаха. Престана да чува далечната музика на арабски грамофонни плочи, пискливите гласове и храченето. Утихнаха женските вайкания и детският плач.

Сега вече тишината се нарушаваше единствено от далечния вой на животни, най-вероятно чакали, и от редуващите се изблици на хоров кучешки лай, който щеше да продължи през цялата нощ.

„Е, време е“ — каза си тя и се изправи.

След моментен размисъл заключи вратата на килията си отвън и остави ключа в ключалката. Сетне пипнешком премина през предното помещение, взе купчината плат от пода и се озова на горната площадка на глинената стълба. Имаше луна, но не светеше силно. Светлината й все пак се оказа достатъчна за Виктория. Тръгна надолу по стълбището и спря, когато й оставаха само четири стъпала. Сега бе на равнището на глинения дувар, който обграждаше градината. Ако продължаваше да върви надолу, щеше да й се наложи да мине покрай къщата. От стаите на долния етаж се чуваше хъркане. Може би щеше да е по-добре да тръгне по горната част на дувара. Той изглеждаше достатъчно здрав, за да може да върви по него.

Реши се на второто и тръгна с лека стъпка по дувара, напрягайки вниманието си само там, където той се извиваше под пръв ъгъл. Навън имаше нещо като палмова градина и на едно място покрай нея дуварът вече бе полусрутен. Там Виктория скочи и се хързулна върху земята и след няколко минути вече бързаше през палмовата градина към един отвор в отсрещната стена излезе на съвсем тясна уличка, непроходима за автомобили, но подходяща за магарета. От двете й страни имаше кирпичени огради. Понесе се по нея с цялата скорост, на която бе способна.

Сега кучетата се разлаяха като бесни. От една порта изскочиха две кафеникави псета и й се озъбиха. Хвърли към тях шепа пръст и пясък и те със скимтене се прибраха. Виктория ускори ход. На един ъгъл зави и се оказа по всяка вероятност на главната улица. Тясна и с много дупки, тя пресичаше селото от кирпичени къщи, еднакво белезникави на лунната светлина. Иззад оградите се надвесваха палми и се чуваше кучешки лай и ръмжене. Тя си пое дълбоко дъх и побягна. Кучетата продължиха да лаят, но нито едно човешко същество не прояви интерес към нощния скитник. След малко излезе на открито пространство, през което течеше бара. Над нея имаше полуразрушен гърбав мост. Отвъд него, покрай шосето или пътя, се разстилаше безкраен простор. Продължи да тича, докато се задъха.