Агата Кристи - Среща в Багдад

Сега най-после вече бе самата тя — Виктория Джоунс. А нещо се бе случило на Виктория Джоунс. Нещо, което бе станало много отдавна. Преди месеци или години. А може би и само преди няколко дни.

Вавилон — силно слънце — прах — коса — Катрин. Катрин, разбира се, усмихната и с лукавия поглед и подобните на колбаси букли. Катрин я бе завела да й измият косата и какво се бе случило сетне? Ужасната и противна миризма, разбира се, това бе хлороформ. Бяха я упоили и отвели някъде. Къде?

Виктория внимателно се опита да седне. Стори й се, че лежи върху легло, върху много твърдо легло. Главата я болеше и се чувстваше замаяна. Ужасно замаяна. Това убождане… Очевидно й бяха инжектирали нещо упойващо. Все още се чувстваше полуупоена.

Така или иначе, не я бяха убили. Защо ли? Значи всичко бе наред. Най-доброто нещо, реши замаяната Виктория, бе да се наспи. И точно това направи.

При следващото си събуждане почувства главата си много по-прояснена. Освен това беше ден и тя можеше да разбере по-добре къде е попаднала.

Намираше се в стая с малки размери, но с много висок таван, боядисана в потискащо сивосинкав цвят. Подът беше глинен. Мебелировката изглежда се състоеше единствено от леглото, на което бе лежала досега, покрито с мръсна черга, и от паянтова маса, върху която имаше леген с напукан емайл. Под масата видя поцинкована кофа. От външната страна прозорецът бе защитен с дървена решетка. Въпреки продължаващото главоболие Виктория чевръсто стана от леглото и надникна през прозореца. През решетката видя градина с палмови дървета. Градината бе съвсем угледна по стандартите на Изтока, макар че едва ли щеше да бъде одобрена от един англичанин — обитател на къща с градина извън града. В нея имаше много яркооранжеви невени, прашни евкалиптови дървета и няколко хилави вечнозелени храсти.

Малко дете с лице, нашарено с някаква синя боя, и много гривни си играеше с топка и пееше нещо с тънък гласец, наподобяващ звука на далечни гайди.

След това Виктория обърна поглед към вратата, голяма и масивна. Без да храни особени надежди, отиде до нея и се опита да я отвори. Беше заключена. Върна  се до леглото и седна.

Къде се намираше? Не в Багдад, в това бе уверена. Какво трябваше да направи?

След минута-две съобрази, че последният въпрос не бе правилно формулиран. По-важно беше да помисли какво могат да й сторят. С неприятно усещане в стомаха си спомни за съвета на мистър Дейкин — да разкаже всичко, което знае. А може би те бяха научили всичко, което знаеше, докато е била упоена. Така или иначе, и това беше основание за добро настроение, беше жива. Трябваше да остане жива, докато Едуард я открие. Какво щеше да направи той, след като разбере, че е изчезнала? Щеше ли да отиде при мистър Дейкин? Или щеше да действа самостоятелно? Щеше ли да сплаши Катрин, както трябва и да я накара да проговори? Щеше ли въобще да заподозре Катрин? Колкото повече се опитваше да си изгради образа на един Едуард, заел се с действия, толкова повече този образ избледняваше и се превръщаше в безлична абстракция. Беше ли умен Едуард? Това всъщност бе важното. Беше чаровен. Беше привлекателен. Имаше ли обаче ум в главата си? Виктория бе съвсем наясно, че за избавлението й е необходим ум.

Мистър Дейкин безспорно притежаваше ум. Щеше ли обаче да прояви активност? Или щеше просто да я задраска в мислите си, като добави в графата зад името й „мир на праха й“? В края на краищата в очите на мистър Дейкин тя бе просто една от многото. Те рискуваха и ако нямаха късмет, загиваха. Не, нямаше вероятност мистър Дейкин да се захване с организиране на спасителна операция. В края на краищата беше я предупредил.

И доктор Ратбоун я беше предупредил. Или я бе заплашил? И след заплахата бързо бе пристъпил към изпълнението…

„Обаче все още съм жива“ — повтори си Виктория, решила да приеме действителността откъм светлата й страна.

Отвън се чуха стъпки, а след малко и завъртане на огромен ключ в ръждива брава. Вратата изскърца и с отвори. Появи се арабин. Носеше вехт тенекиен поднос с няколко чинии.

Изглежда бе в добро настроение, тъй като й се ухили широко, промърмори нещо неразбираемо на арабски отвори уста, посочи с пръст към гърлото си и излезе, заключвайки вратата зад себе си.

Виктория огледа подноса с любопитство. Имаше чиния с ориз, другата съдържаше нещо, напомнящо увити на руло зелеви листа. Имаше и голям къшей арабски хляб. Също и кана с вода и чаша.

Започна обяда си с пълна чаша вода. Сетне продължи с ориза, хляба и зелевите листа, които се оказаха пълнени с кълцано месо със странен вкус. След като изяде всичко, се почувства доста по-добре.