Агата Кристи - Среща в Багдад

Вече се бе отдалечила от селото. Луната светеше по-силно. От ляво и от дясно пред нея се разстилаше гола камениста земя, необработвана и недокосвана от човек. Изглеждаше равна, но само на пръв поглед. Нямаше никакви ориентири, по които да разбере посоката си. Не познаваше достатъчно съзвездията, за да се ориентира поне по тях в каква посока се движи. Имаше нещо ужасяващо в безжизнената пустота, но връщането бе невъзможно. Можеше да върви само напред.

Като спираше от време на време, за да си почине, и поглеждаше през рамо, за да се увери, че никой не я преследва, Виктория продължи да се движи към неизвестността със скорост три и половина мили в час.

Зазоряването я завари уморена, с подути крака и почти истерична. След първите слънчеви лъчи реши, че се е движила общо взето в югозападна посока, но тъй като не знаеше къде се намира, новата информация не и бе от голяма полза.

Пред себе си отстрани до пътя забеляза нещо като малък хълм или могила. Макар че склоновете й бяха стръмни, тя изкачи върха. Оттам успя да огледа местността от високо и насмалко не изпадна в паника. Никъде не се съзираше нищо. Земята и хоризонтът бяха осветени с леки пастелни оттенъци на жълто и розово и тук-там се виждаха сенки. Панорамата бе красива, но вдъхваше страх.

„Сега разбирам помисли си Виктория — какво означава да се чувстваш сам на света“.

Тук-там растеше хилава трева, която оцветяваше с по-тъмни петна общия фон, и се виждаха изсъхнали тръни. Но това бяха единствените признаци на живот. В тази пустош съществуваше само Виктория Джоунс.

Нямаше никаква следа и от селото, откъдето бе избягала. Пътят, по който бе дошла, се простираше като че ли в безкрайната пустош. Стори й се невероятно, че е успяла да се отдалечи толкова много от селото. За миг изпита нелепото желание да се върне, да бъде отново сред човешки същества.

След това се съвзе. Знаеше, че бе решила и успяла да избяга, но че патилата й няма да свършат просто заради това, че се бе отдалечила на няколко мили от тъмничарите си. Един автомобил, бил той и развалина, щеше да измине тези мили без усилие. Веднага, след като се разкриеше бягството й, щяха да започнат да я търсят. И как, по дяволите, щеше да успее да се скрие, след като нямаше къде? Все още носеше със себе си дрипавата черна аба, която бе взела от къщата. Уви се с нея и закри лицето си. Нямаше представа как изглежда, тъй като нямаше огледало. Ако свалеше европейските си обувки и чорапите и тръгнеше боса, може би нямаше да привлича вниманието. Знаеше, че една арабска жена, добродетелно закрила лика си, е напълно защитена, колкото и бедна и дрипава да изглежда. Ако някой мъж я заговореше, това щеше да бъде връх на лоши обноски. Но дали маскировката й би измамила очите на европеец, излязъл специално, за да я търси? Така или иначе, нямаше какво друго да направи.

Вече бе твърде уморена. Изпитваше и страхотна жажда, която нямаше как да утоли. Реши, че най-доброто, което може да стори, е да легне на склона на хълма. Можеше да чуе шума на приближаващ автомобил и ако се скриеше в една канавка, образувана от ерозията в подножието на хълма, можеше да разгледа пътниците в него.

Можеше да се скрие и на обратния склон на хълма, така че да не я забележат от пътя.

От друга страна, трябваше на всяка цена да се завърне бързо в цивилизования свят и единственият възможен начин за това бе да спре кола с европейци и да помоли да я вземат на автостоп.

Необходимо беше да е сигурна, че ще попадне точно на тези европейци, които трябва. Как за Бога можеше да разбере това?

Размишлявайки, Виктория съвсем неочаквано заспа, жертва на умората и изтощението.

Когато се събуди, слънцето грееше в зенита. Чувстваше се прегряла, скована и замаяна, и жаждата й вече бе станала непоносима. Въздъхна, но веднага след това наостри уши. Бе чула звук, който макар и слаб, можеше да бъде само от наближаваща кола. Предпазливо надигна глава. Колата идваше не откъм селото, а от обратната посока. Значи в нея не можеше да има преследвачи. Колата все още бе малка черна точица на пътя. Легнала и скрита, доколкото може, Виктория втренчи поглед в нея. Как съжаляваше в този момент, че няма бинокъл!

След малко колата изчезна в низината, а след това отново се появи, вече достатъчно близо. Караше я е арабин, до него седеше човек в европейско облекло.

„Време е да реша“ — помисли си Виктория. Трябваше ли да изтича до пътя и да се опита да спре колата?

Тъкмо когато реши да стори това, я обхвана внезапно опасение. Ами ако в колата беше врагът?