Агата Кристи - Среща в Багдад

— Накъде са се запътили? — попита Виктория.

— Пътуват из цялата страна. За пръв път ги срещнах в Трансйордания. Тогава се бяха отправили от Мъртво море за Аман. Сега отиват в Кербела, като нарочно вървят по странични пътища, за да посетят колкото се може повече затънтени селища.

— Някой взима ли ги на автостоп?

Ричард се засмя.

— Едва ли биха приели. Веднъж предложих на един старец, тръгнал от Басра за Багдад, да го взема в колата. Питах го кога очаква да пристигне там и той ми отговори, че след около два месеца. Казах му, че ако го взема в колата, ще бъде в Багдад още същата вечер, но той ми благодари и отказа. Времето тук не струва нищо. Изглежда, че хората, възприели тази мисъл, изпитват странно удовлетворение от нея.

— Мога да си представя.

— Арабите намират нашия западен стремеж да вършим нещата бързо за трудноразбираем, а навикът ни при разговор да пристъпваме веднага към същината на въпроса ги шокира като проява на крайно невъзпитание. Тук е прието, като седнеш, да започнеш с половин час празни приказки. Или ако предпочиташ, да не кажеш нищо.

— Би било странно да правим същото на работните си места в Лондон. Бихме пропилели много време.

— Да, но пак се връщаме на същия въпрос: Какво представлява времето? Какво означава да го пилееш?

Виктория се замисли върху тези думи. Колата продължаваше да се движи самоуверено към неизвестността.

— Къде се намира това място? — попита тя най-сетне.

— Тел Асуад? Почти в центъра на пустинята. Не след дълго ще видите Зигурат. Междувременно, погледнете от лявата си страна. Да, натам.

— Нима това са облаци? — попита Виктория. — Невъзможно е да са планини.

— Планини са. Това са заснежените планински върхове на Кюрдистан. Могат да се видят само в много ясно време.

Виктория бе обхваната изведнъж от приятна отпуснатост. Щеше й се пътуването да продължи безкрайно. Само да не беше такава лъжкиня! Сви се като уплашено дете от мисълта за предстоящото разобличение. Как ли изглеждаше доктор Поунсфут Джоунс? Навярно бе висок, с дълга сива брада и свиреп поглед. Е добре, какво от това, че ще ядоса доктора, нали бе успяла да надхитри Катрин, „Маслинената клонка“ и доктор Ратбоун?

— Пристигнахме — каза Ричард.

Посочи нещо пред тях и Виктория забеляза точица на хоризонта.

— Изглежда на мили оттук.

— А не, съвсем близо е. Ще видите.

И наистина, точицата се превърна с удивителна скорост първо в петънце, после в хълм и накрая във висока и внушителна могила. От едната й страна имаше продълговата тясна постройка от непечени тухли.

— Там е настанена експедицията — поясни Ричард.

Спряха тържествено, приветствани от кучешки лай.

Посрещнаха ги слуги с бели наметала и сияйни усмивки.

След приключването на поздравите Ричард каза:

— Очевидно, не са ви очаквали толкова рано. Но веднага ще приготвят леглото ви и ще ви осигурят топла вода. Предполагам, че ще пожелаете да се измиете и да си починете. Доктор Поунсфут Джоунс сега е на разкопките. Аз ще отида при него. За вас ще се погрижи Ибрахим.

Ричард се оттегли, а Виктория последва усмихнатия Ибрахим в постройката. След силното слънце, което грееше навън, вътре й се стори мрачно. Прекосиха всекидневна, мебелирана с няколко големи маси и груби кресла, преминаха и през вътрешен двор и след малко Виктория бе настанена в тясна стаичка със съвсем малко прозорче. В стаичката имаше легло, грубо сковано шкафче, стол и маса, върху която бяха поставени кана и легенче. Ибрахим се усмихна и донесе голяма кана с топла и кафеникава на цвят вода и груба хавлиена кърпа. След това с извинителна усмивка донесе и малко огледалце, което прикрепи внимателно на стената с гвоздей.

Виктория бе щастлива от възможността да се измие. Едва сега започна да усеща колко е уморена, измъчена и мръсна.

„Навярно изглеждам ужасно“ — каза си, като се доближаваше до огледалото. Известно време оглеждаше отражението си, без да разбира нищо.

Това не беше тя. Това не беше Виктория Джоунс.

След малко съобрази какво се бе случило. Макар и лицето в огледалото да имаше нежните правилни черти на Виктория Джоунс, косата й сега бе платиненоруса на цвят.

Ричард откри доктор Поунсфут Джоунс при разкопките. Докторът бе приклекнал до един от работниците и внимателно удряше с малка кирка по част от стената.

Докторът приветства новодошлия си колега без никаква тържественост.