Агата Кристи - Среща в Багдад

Тръгна към базата, а другият французин, като понижи глас, обясни, че за нещастие другарят му страдал от стомашни болки. Прочутото багдадско разстройство, нали така му казвали? Наистина за него щяло да бъде по-добре днес въобще да не тръгва на път.

Обиколката приключи, французинът остана да разговаря с Виктория, а доктор Поунсфут Джоунс с решителна гостоприемност предложи гостите да останат на чай, преди да отпътуват.

Французите обаче отклониха поканата. Заявиха, че трябва да тръгнат преди да се е стъмнило, защото в противен случай не биха могли да открият пътя. Неразположеният французин излезе от къщата и колата потегли с максимална скорост.

— Предполагам, че това е само началото — промърмори доктор Поунсфут Джоунс. — Отсега нататък май ще имаме посетители всеки ден.

Взе голямо парче хляб и го намаза дебело с кайсиев мармалад.

Ричард се отправи към стаята си. Трябваше да отговори на някои писма и да подготви други, които да изпрати в Багдад на другия ден.

Внезапно се намръщи. Без да е педант, открай време подреждаше дрехите и документите си по един неизменен начин. Веднага забеляза, че някой бе отварял всичките му чекмеджета. Бе сигурен, че виновни за това не са слугите. В такъв случай, реши, навярно е бил неразположеният посетител. Намерил си предлог да отиде в сградата, хладнокръвно бе огледал всичките му вещи. Забеляза, че нищо не липсваше. Никой не бе докосвал парите. Какво бяха търсили в такъв случай? Лицето му придоби сериозен израз, когато се замисли за възможните последици от случилото се.

Отиде в стаята, където се съхраняваха антиките, и надникна в чекмеджето, в което стояха печати и образци от отпечатъците. Усмихна се мрачно — нищо не бе докосвано или разместено. Върна се в дневната. Доктор Поунсфут Джоунс бе излязъл оттам и разговаряше в двора с един от надзирателите. Единствено Виктория бе вътре. Свила се на кълбо, четеше книга.

— Някой е тършувал из стаята ми — без всякакво встъпление каза Ричард.

Тя го погледна удивено.

— Защо? И кой?

— Не си ли ти?

— Аз ли? — Виктория бе възмутена. — Разбира се, че не. Защо ми е да се ровя из твоите неща?

Погледна я втренчено:

— В такъв случай трябва да е онзи проклет пришълец, който се престори на болен и влезе в къщата.

— Откраднал ли е нещо?

— Не — отвърна Ричард. — Нищо не липсва.

— Защо би трябвало…

— Допуснах, че ти може би знаеш защо.

— Аз?

— Да. По твое собствено признание, случили са ти се доста странни неща.

— Това е вярно — каза Виктория изненадана. — Не виждам обаче защо трябва да претърсват твоята стая — промълви бавно. — Та ти нямаш нищо общо с…

— С какво?

Момичето не отговори веднага. Имаше замислен вид.

— Извинявай — обади се най-сетне. — Какво каза? В един момент не слушах.

Ричард не повтори въпроса си.

— Какво четеш? — запита я той, вместо това.

— Тук нямате много леки четива „Приказка за два града“, „Гордост и предразсъдъци“, „Мелницата на потока“. Чета „Приказка за два града“.

— Досега не си ли го чела?

— Не. Все ми се струваше, че Дикенс пише доста разводнено.

— Що за идея?

— А сега го намирам за много интересен.

— Докъде си стигнала? — Надникна през рамото й и прочете на глас: „И плетачките преброиха — «едно».“

— Струва ми се доста страшна — каза Виктория.

— Коя? Мадам Дефарж? Да, много любопитен образ. Макар че не зная дали наистина е възможно да вписваш в плетка имена. Разбира се, не съм се занимавал с плетене.

— Мисля, че би могъл — каза Виктория, обмисляйки въпроса.

Лицеви и опакови бримки, наметки и свивки… Като нищо би могло да се впише име в плетка, зашифровано, разбира се, така че за непосветен човек да изглежда като работа на неопитна плетачка, която е изпускала много бримки…

Изведнъж една мисъл проблесна в ума й като мълния, две асоциации се съединиха и я поразиха като гръм. Едно име и един образ. Човекът, влязъл в стаята й в „Тио“, притискаше към тялото си опърпан плетен на ръка червен шал, който тя сетне бързо бе пъхнала в едно чекмедже. Сети се и за едно име. Дефарж би трябвало да бъде — Дефарж, а не Лефарж. От мадам Дефарж.

Върна се към действителността, след като съобрази, че Ричард учтиво й говори.

— Има ли ти нещо?

— Не, не. Просто се сетих нещо.

— Виждам — Ричард вдигна вежди високомерно.

Утре — помисли си Виктория — всички ще заминат за Багдад. Утре кратката й почивка щеше да свърши. Цяла седмица се бе радвала на сигурност и спокойствие, бе имала възможност да се съвземе. При това се бе наслаждавала истински на тези дни. „Може и да съм страхливка — помисли си Виктория. — Може би в това е работата.“ Винаги бе говорила самонадеяно за приключенията, но след като започна да участва в тях, престанаха да й харесват. Имаше неприятни спомени от усилията си да се избави от хлороформа и задушаването. А колко бе изплашена, страшно изплашена, когато в онази стая на горния етаж парцаливият арабин й бе казал букра.