Агата Кристи - Среща в Багдад

Досега Виктория не бе разполагала с достатъчно време, за да изследва околностите, така че бе приятно изненадана, когато след като малко повървя по тясната уличка, излезе на самия бряг на реката. Зави надясно и тръгна бавно по високия бряг. В някои моменти разходката ставаше рискована, тъй като водите бяха подронили крайбрежната пътечка и никой не си бе направил труда да запълни отново тези места с пръст. Пред една къща имаше стъпала, от които в тъмна нощ можеше да се озовеш направо в реката. Момичето стъпваше внимателно. Известно време повървя по широк и павиран път. Къщите от дясната страна изглеждаха тайнствени. От вида им не можеше да се разбере какви са техните обитатели. Вратите на някои бяха оставени отворени и Виктория се удивляваше на контраста. В един двор видя бликащ фонтан, обкръжен от кресла и шезлонги, и градина с високи палми. Картината напомняше на театрален декор. В съседната къща, която отвън много приличаше на предишната, гледката беше друга — там видя мрачен коридор, в който си играеха пет или шест мръсни, парцаливи деца. След това стигна до гъсто насадени палмови градини. От лявата й страна се оказаха няколко стъпала, водещи до реката. Арабски лодкар, седнал в примитивна лодка, я запита нещо — вероятно искаше да разбере дали желае да я преведе през реката. Виктория реши, ме навярно се намира срещу хотел „Тио“, макар че от тази страна бе трудно да се забележат архитектурните различия и всички хотелски сгради изглеждаха еднакви. След малко излезе на път, пресичащ палмовите градини, който я към две високи къщи с тераси. Зад тях се намира голяма къща, построена непосредствено до реката, обкръжена от градина и решетъчна ограда. Крайбрежната пътека водеше към това, което навярно бе Беит Мелек Али — къщата на някогашен владетел.

След няколко минути Виктория премина през портата и се озова в едно по-неугледно място. Реката бе скрита зад палмови насаждения, оградени с ръждясала бодлива тел. Отдясно имаше къщи, същински съборетини, изградени от суров кирпич. В близост до тях си играеха деца в мръсотията и цели облаци мухи закриваха купищата смет. Имаше и път, на който бе паркирана кола с очукан и старовремски вид. До колата бе застанал Едуард.

— Ето те и теб — каза той. — Много добре. Влизай.

— Къде отиваме? — попита Виктория, влизайки с удоволствие в развалината. Шофьорът, наподобяващ живо кълбо от дрипи, я погледна и щастливо й се ухили.

— Във Вавилон — отвърна Едуард. — И ние заслужаваме един почивен ден.

Колата потегли със страхотен шум и заподскача лудо по неравните павета.

— Във Вавилон? — извика Виктория — Чудесно звучи. Наистина ли отиваме във Вавилон?

Колата зави наляво и излезе на добре павирано шосе с внушителна широчина.

— Да, но не очаквай нищо особено. Вавилон, ако ме разбираш добре, не е това, което е бил някога.

Виктория започна да пее тихичко:

— Обичах да пея тази песничка, когато бях малка. Винаги съм я намирала за прелестна. А сега наистина отиваме там!

— Да, и ще се завърнем, преди да падне мрак. Поне би трябвало да успеем. В тази страна нищо не е сигурно.

— Струва ми се, че колата може и да закъса по пътя.

— По всяка вероятност ще закъса. Сигурно нищо не й е наред. Иракчаните обаче са големи майстори. Ако се случи нещо, шофьорът по всяка вероятност ще върже повреденото място с канап, ще каже „Иншаллах“ и колата отново ще тръгне.

— Винаги казват „Иншаллах“, така ли?

— Да. Няма нищо по-хубаво от това да прехвърлиш отговорността на Всевишния.

— Това шосе май много не го бива, нали? — изохка Виктория, подскачайки върху седалката. Пътят, измамно широк и добре павиран в началото, се бе изменил. Не бе станал по-тесен, но вече беше пълен с дупки.

— По-нататък ще стане още по-лош — извика Едуард.

Продължиха да подскачат щастливо върху седалките. Около колата се издигаха облаци прах. Големи камиони, пълни с араби, се движеха по средата на пътя и не обръщаха никакво внимание на клаксона на колата им.

Минаваха покрай градини, обградени със стени, покрай жени, деца и магарета. За Виктория всичко това бе ново и част от очарованието на едно пътуване до Вавилон заедно с Едуард. След два часа, натъртени и раздрусани, стигнаха Вавилон. Виктория бе донякъде разочарована от купчините развалини от кирпич и печени тухли. Бе очаквала колони в и арки, каквито бе виждала на илюстрации за Баалбек.