Агата Кристи - Среща в Багдад

— Мисля, че там се провежда много комунистическа дейност — каза Виктория с известно съмнение. — Едуард мисли така. Накара ме да чета Карл Маркс, за да види кой как ще реагира.

Дейкин кимна.

— Любопитно. Имаше ли някаква реакция?

— Все още не.

— А Ратбоун? Той такъв ли е, за какъвто се представя?

— Мисля, че да… — гласът й звучеше неубедително.

— Знаеш ли — каза Дейкин, — именно той ме смущава. Защото е важна личност. Допусни, че има комунистически заговор. Студентите и младите революционери практически нямат шанс да влязат в допир с президента. Полицията ще се погрижи никой на улицата да не може да хвърли бомба. С Ратбоун нещата стоят иначе. Той е човек, радващ се на известност, има и славата на филантроп. За него не би представлявало трудност да влезе в допир с някой от изтъкнатите гости. Вероятно ще го направи. Бих искал да науча повече неща за Ратбоун.

„Да — реши Виктория, — всичко се съсредоточава върху Ратбоун.“ Още от първата си среща с Едуард в Лондон, остана с чувството, че опасенията му за това, че има нещо „гнило“ в цялата работа, са предизвикани от личността на работодателя му. Навярно преди това се бе случило нещо, реши внезапно Виктория, което бе породило съмнение у Едуард. Според Виктория хората възприемаха нещата именно по този начин. Недоверчивостта ти не може да е плод просто на някакво вътрешно чувство, за нея трябва да има някаква конкретна причина. Ако сега успееше да накара Едуард да си спомни, той сигурно щеше да се сети за факта или случката, събудили неговата недоверчивост. Виктория реши, че по същата логика трябва да се опита да си спомни какво именно я бе изненадало, когато излезе на терасата на хотел „Тио“ и откри сър Рупърт Крофтън Ли. Вярно е, че бе очаквала той да се настани в посолството, а не в хотел „Тио“, но не това се бе оказало основната причина за силното й усещане, че вижда нещо едва ли не невероятно. Реши да се връща непрекъснато към събитията в онази сутрин и да призове Едуард да направи същото, като си припомни началото на запознанството си с доктор Ратбоун. Щеше да му каже това веднага щом го види. Да остане с Едуард насаме обаче не бе лесно. Той току-що се бе завърнал от Персия, но в седалището на „Маслинената клонка“, където с основание на всяка стена би могло да се разлепи предупредителният военновременен плакат: „Тихо, шпионите дебнат!“, нямаше място за частни разговори. Не съществуваше възможност за уединение и в дома на арменското семейство, където тя бе на пансион. „Наистина — помисли си Виктория, — срещам се с Едуард толкова рядко, че можех преспокойно да си остана в Англия.“

Но заключението й бе опровергано много скоро.

Едуард дойде при нея с няколко листа, изписани на ръка, и каза:

— Ако обичаш, Виктория, доктор Ратбоун помоли това незабавно да се препише на машина. Моля те да обърнеш внимание на втората страница, там има няколко доста трудни арабски имена.

Виктория въздъхна, сложи лист в машината и започна да преписва с обичайната си припряност. Почеркът на доктор Ратбоун не бе особено труден за разчитане и тя остана доволна от това, че прави по-малко грешки от обичайното. Бутна встрани приключената страница и пристъпи към следващата. Веднага разбра смисъла на пояснението на Едуард. В горната част на страницата бе защипана бележка с неговия почерк.

„Утре към единадесет часа излез да се поразходиш по брега на Тигър в близост до Беит Мелек Али“

Следващият ден бе петък, почивният ден в седмицата. Настроението й се повиши светкавично. Щеше да облече зеления си пуловер. Щеше да си измие косата. Беше й трудно да направи това в дома, където живееше.

— А отдавна трябваше да го направя — промърмори тя неволно на глас.

— Какво каза? — попита я Катрин, която изведнъж надигна глава от купчина пликове и циркулярни писма и я изгледа подозрително.

Виктория бързо смачка бележката на Едуард.

— Казах си, че е време да си измия косата. А пък тукашните фризьорски салони ми изглеждат ужасно мръсни. Просто не зная къде да отида.

— Вярно е. Освен мръсни са и скъпи. Аз обаче познавам едно момиче, което мие коса много добре, а и хавлиените й кърпи са чисти. Ще те заведа при нея!

— Много си любезна, Катрин — каза Виктория.

— Ще отидем утре. Тъкмо е почивен ден.

— Утре не мога — рече Виктория.

— Защо?

Катрин продължаваше да я гледа подозрително. Виктория почувства отново, че се пробужда обичайната й антипатия към нея.

— Предпочитам да се разходя малко на чист въздух. Тук е толкова задушно.