Агата Кристи - Среща в Багдад

При залез-слънце двамата млади излязоха на разходка в градината на консулството. Отстъпвайки пред увещанията на мисис Клейтън да се пази от зимния студ, Виктория бе облякла вълнен жакет. Залезът бе прекрасен, но младите хора не го забелязаха, тъй като обсъждаха по-важни неща.

— Всичко започна съвсем просто — каза Виктория. — В стаята ми в хотел „Тио“ влезе един мъж, намушкан с нож.

Може би повечето хора си представят по различен начин началото на разговор. Едуард я погледна удивено.

— Какво казваш? Намушкан?

— Намушкан — повтори Виктория. — Поне така мисля. Може и да е бил застрелян, но не ми се вярва, защото в такъв случай щях да чуя изстрела. Така или иначе — добави тя, — бе мъртъв.

— Как е могъл да влезе в стаята ти, щом е бил мъртъв?

— О, Едуард, не бъди глупак.

Редувайки неясноти с неопределености, Виктория приключи разказа си за случилото се. Поради някакви тайнствени причини не умееше да разказва действителни случки с желания драматизъм. Описанията й изобилстваха от прекъсвания и непълноти, сякаш й бе трудно да им придаде достоверно звучене.

Когато приключи, Едуард я погледна и с известно съмнение попита:

— Виктория, чувстваш ли се напълно добре? Нали не си станала жертва на слънчев удар и не си страдала от кошмари?

— Разбира се, че не съм.

— Задавам ти този въпрос, защото разказът ти е абсолютно невероятен. Просто изглежда невъзможно такова нещо да се случи.

— Обаче се случи — обидено отвърна тя.

— А и цялата тази мелодраматична история за световни заговори и тайнствени секретни инсталации в сърцето на Тибет или Белуджистан… Искам да кажа, че всичко това просто не може да е вярно. Такива неща просто не се случват.

— Всички говорят така преди те наистина да се случат.

— Боже мой, да не би да си измисляш всичко това?

— Не! — извика Виктория почти отчаяно.

— И сега си дошла тук, за да откриеш хора на име Лефарж и Ана Шийл?

— Името на която ти си чул — вметна Виктория. — Нали няма да отречеш, че си чул нейното име, нали?

— Чувал съм това име, вярно е.

— Как? Къде? В „Маслинената клонка“?

Едуард отговори след малко.

— Не зная дали това ще е от значение за теб, но беше, как да го кажа… странно.

— Продължавай. Разказвай.

— Виждаш ли, Виктория, ние много се различаваме. Не притежавам твоята проницателност. Просто усещам по някакъв странен начин, че нещата не са наред, но не зная защо мисля така. Ти наблюдаваш нещата и сетне по дедуктивен път стигаш до изводи. Аз не съм чак толкова умен. Аз просто усещам неопределено, че нещата не са такива, каквито трябва да бъдат, но не зная защо е така.

— И аз съм имала подобни усещания — каза Виктория. — Спомням си какво усетих, когато видях сър Рупърт на терасата на „Тио“.

— Кой е сър Рупърт?

— Сър Рупърт Крофтън Ли. Пътувахме заедно в самолета. Много важна личност. Надут фукльо. Срещал си такива хора. Когато го видях седнал на тераса на хотел „Тио“, и аз изпитах това странно усещане, което ти току-що спомена. Усещането, че нещо не е наред, без да можеш да определиш какво е то.

— Струва ми се, че Ратбоун го покани да изнесе лекция в „Маслинената клонка“, но той не можа да дойде. Вчера сутринта отлетял за Кайро или за Дамаск струва ми се.

— Добре, продължавай за Ана Шийл.

— Пак за тази Ана Шийл. Всъщност няма нищо особено. Просто едно от момичетата спомена името й.

— Катрин ли? — попита мигновено Виктория.

— Сега като си помисля, май наистина беше Катрин.

— Разбира се, че е била Катрин. Именно заради това не искаш да говориш по този въпрос.

— Глупости! Това е нелепо!

— Та какво каза тя?

— Катрин каза на едно от другите момичета: „Когато Ана Шийл дойде, ще можем да продължим. Тогава ще изпълняваме само нейните разпореждания.“

— Едуард, това е страшно важно.

— Не забравяй, че не съм съвсем сигурен дали точно това име беше споменато — предупреди я той.

— Тогава това не ти ли се видя странно?

— Разбира се, че не. Реших, че пристига някаква началничка и толкоз. Нещо като пчела царица. Виктория, сигурна ли си, че не си измисляш всичко това?

Сви се смутено от погледа, с който го стрелна младата му приятелка.

— Добре, добре — побърза да каже. — Все пак ще се съгласиш, че цялата история звучи странно. Звучи като в приключенски роман — един млад човек нахълтва в стая, произнася с последни усилия една нищо не значеща дума и умира. Просто не изглежда реално.

— Кръвта му не я видя ти — отговори Виктория и трепна.