Агата Кристи - Среща в Багдад

— Придружих дотук една жена, която си бе счупила ръката, госпожа Клип, американка. Предложиха ми тази работа още на следващия ден, след като се разделихме. Ти ми беше разказал за Багдад, а на мен ми бе омръзнало да стоя в Лондон. Така че реших и аз да видя малко свят.

— Страшно момиче си, Виктория! Къде е тази госпожа Клип, тук ли е?

— Не. При дъщеря си в Киркук. Трябваше да я придружа само до Багдад.

— А сега с какво се занимаваш?

— Продължавам да оглеждам света. Наложи ми се обаче да прибягна до някои дребни хитрини, затова и поисках да те видя, преди да са ни представили един на друг. За да не би случайно нетактично да споменеш, че от последната ни среща си ме запомнил като безработна машинописка.

— Що се отнася до мен, ще кажа само онова, което искаш да кажа. Готов съм за инструктаж.

— Добре — започна тя. — Аз съм мис Поунсфут Джоунс. Вуйчо ми е изтъкнат археолог, който се занимава с разкопки в едно затънтено място в тази страна. Не след дълго ще отида при него.

— И това не е вярно, така ли?

— Естествено, че не е вярно. Затова пък е убедително.

— Чудесно е, разбира се. Но какво ще стане, ако се озовеш лице в лице със стария Пъсифут Джоунс?

— Не Пъсифут, а Поунсфут. Не вярвам това да се случи. Доколкото разбирам, археолозите, след като веднъж се захванат с разкопки, продължават да копаят като бесни и не спират.

— Също като териерите. Добре си го измислила. А той има ли племенница?

— Откъде мога да зная? — каза Виктория.

— Всъщност ти не си се превъплътила в конкретна личност. Така е по-лесно.

— Така е. В края на краищата човек може да има безброй племеннички. Пък и наложи ли се, мога винаги да кажа, че съм му просто братовчедка, но съм свикнала да го наричам вуйчо.

— За всичко си помислила — възхити се Едуард. — Наистина си удивително момиче, Виктория. Никога не съм срещал девойка като теб. Бях решил, че ще те видя едва след години и че дотогава ще си ме забравила. А ето те сега тук.

Виктория изпита удоволствие от възхитения му поглед. Ако беше котка, щеше да замърка.

— Ще трябва обаче да си намериш работа, нали? — попита Едуард. — Едва ли си получила голямо наследство или нещо от този род.

— Къде ти. Разбира се, че ще трябва да си намеря работа. Ако искаш да знаеш, отидох и в твоята „Маслинена клонка“. Разговарях с доктор Ратбоун и го помолих за работа. За работа срещу заплащане ми е думата, но той не бе особено отзивчив.

— Старият скъперник е наистина много стиснат — каза Едуард. — Според него хората трябва да му работят от любов към начинанието.

— Едуард, как мислиш, такъв ли е, за какъвто се представя?

— Не зная какво точно да мисля. На пръв поглед би трябвало да го приема за искрен човек, тъй като не печели и стотинка от цялата работа. Този негов ужасен ентусиазъм би трябвало да е неподправен. И при все това, знаеш ли, в дъното на душата си смятам, че не е глупак.

— Хайде да се прибираме — предложи Виктория. — Ще поговорим по-късно.

— Нямах представа, че се познавате с Едуард — възкликна мисис Клейтън.

— Стари приятели сме — засмя се Виктория, — само дето отдавна не се бяхме виждали. Не съм и подозирала, че е в тази страна.

Мистър Клейтън — а именно той бе спокойният човек със замислен вид, когото Виктория бе срещнала на стълбището, попита:

— Какво стана тази сутрин, Едуард? Има ли напредък?

— Доста е трудно, сър. Сандъците с книги са налице, както са си по опис. Формалностите по освобождаването им обаче изглеждат безкрайни.

Клейтън се усмихна.

— Още не си свикнал с мудността на Изтока.

— Всеки ден се оказва, че отсъства точно този чиновник, който в момента ти е необходим — оплака се Едуард. — Наглед всички са усмихнати и доброжелателни, но не се върши никаква работа.

Всички се засмяха. Мисис Клейтън се опита да го утеши.

— В края на краищата ще се оправиш. Много умно от страна на доктор Ратбоун, че съобрази да изпрати човек, който да се заеме лично с работата. Иначе книгите биха могли да стоят тук цели месеци.

— След Палестина станаха много подозрителни. Боят се от бомби. Боят се и от подривна литература. Боят се от всичко.

— Надявам се, че доктор Ратбоун не е изпратил бомби, замаскирани като книги — каза мисис Клейтън през смях.

На Виктория и се стори, че в очите на Едуард проблесна внезапно малко пламъче, сякаш шегата на мисис Клейтън бе дала нова насока на мислите му.

— Доктор Ратбоун е много начетен и известен човек, мила. Член е на няколко известни научни дружества и го познават и уважават в цяла Европа — изрече с лек укор Клейтън.