Агата Кристи - Среща в Багдад

— В такъв случай ще му бъде още по-лесно да вкара нелегално бомби — отбеляза неудържимата мисис Слейтън.

Виктория усети, че Джералд Клейтън не е въодушевен от тези лековати предположения. Погледна жена си намръщено.

Тъй като в обедните часове не можеше да се върши никаква работа, Едуард и Виктория, след като обядваха, излязоха да се поразходят из града. Виктория бе очарована от реката, от Шат ел Араб и от палмовите горички. Хареса много венецианския профил на високобордните арабски лодки в градския канал. Сетне обиколиха пазара и огледаха кувейтски сандъци за чеиз, обковани с пиринч, и други стоки с интересен вид.

Едва след като тръгнаха обратно за консулството и Едуард се готвеше за нов набег срещу митницата, Виктория се сети за нещо.

— Едуард, как се казваш?

Едуард я погледна удивено.

— Какво искаш да кажеш?

— Какво ти е фамилното име? Не разбра ли, че не го зная?

— Така ли? Вярно наистина. Горинг.

— Едуард Горинг. Нямаш представа колко глупаво се чувствах, когато отивах в „Маслинената клонка“ и знаех само, че се казваш Едуард.

— Нямаше ли там едно мургаво момиче? С вълниста коса?

— Да.

— Това е Катрин. Страшно е мила. Ако й беше споменала само собственото ми име, веднага щеше да се сети.

— Предполагам — каза Виктория сдържано.

— Тя е страхотно мило момиче. Не си ли съгласна?

— Ами…

— Нямам предвид външността й — в това отношение не е нищо особено. Обаче е страхотно отзивчива и любезна.

— Наистина ли? — гласът на Виктория вече бе леденостуден, но Едуард очевидно не забелязваше това.

— Просто не зная как щях да се справя без нейната помощ. Тя веднага ме въведе в работата и ми помогна да не стана за смях. Убеден съм, че ще станете големи приятелки.

— Едва ли ще ни се отдаде такава възможност.

— Ще се отдаде. Ще ти намеря работа в „Клонката“.

— Как ще го направиш?

— Не зная как, но ще го направя. Ще разкажа на доктор Ратбоун каква велика машинописка си.

— Скоро ще разбере, че не съм.

— Така или иначе, ще открия начин да те устроя в „Маслинената клонка“. Няма да те оставя да си блъскаш главата сама. Току-виж ти хрумне да заминеш за Бирма или за черна Африка. Не, млада Виктория. Ще те държа под око. Няма да рискувам да ми избягаш. Нямам ти доверие. Много обичаш да пътешестваш.

„Сладки ми глупако — помисли си Виктория, — не си ли разбрал, че и със сила няма да могат да ме изгонят от Багдад?“

На глас обаче каза друго:

— А може би действително ще бъде забавно да започна работа в „Маслинената клонка“.

— Не бих го нарекъл забавно. Цялата работа е абсолютно шантава.

— Все още ли мислиш, че в нея има нещо нередно?

— Не, просто ми беше хрумнала тази странна идея.

— Не — произнесе Виктория замислено. — Не мисля, че тази идея е странна. Смятам, че е основателна.

Едуард рязко я погледна.

— Защо смяташ така?

— Чух нещо от един мой приятел.

— Кой приятел?

— Просто приятел.

— Момичета като теб имат прекалено много приятели — промърмори недоволно Едуард. — Ти си малко дяволче, Виктория. Лудо съм влюбен в теб, а на теб изобщо не ти пука.

— Не е съвсем така — отвърна Виктория. — Малко ми пука.

След това, криейки радостта си, попита:

— Едуард, говори ли ти нещо името Лефарж? Във връзка с „Маслинената клонка“ или по друг повод?

— Лефарж? — Едуард бе озадачен.

— Не. Кой е той?

Виктория продължи разпита си.

— А името Ана Шийл?

Този път реакцията на Едуард бе много по-различна. Рязко се извърна към нея, улови я за ръката и попита:

— Ти какво знаеш за Ана Шийл?

— Ох, Едуард, пусни ме! Нищо не зная за нея. Исках да разбера дали ти знаеш нещо.

— Откъде знаеш името й? От мисис Клип ли?

— Не, не от мисис Клип. Струва ми се, че не. Тя обаче говори толкова бързо и подробно за всички и всичко, че не си спомням дали не съм чула и от нея.

— Кое обаче те кара да мислиш, че тази Ана Шийл има нещо общо с „Маслинената клонка“?

— А тя има ли нещо общо?

— Не зная… Всичко е така… така неясно… — бавно каза Едуард.

Бяха застанали до вратата, водеща към градината на консулството. Едуард погледна часовника си:

— Време е да тръгвам — каза той. — Жалко, че не зная арабски. Трябва да бъдем заедно, Виктория. Има много неща, които искам да науча.

— Има много неща, които искам да ти разкажа — каза Виктория.

В някои по-сантиментални времена нежната героиня навярно щеше да се стреми да опази възлюбления си от  опасности. Виктория не беше такава. Според нея мъжете бе така естествено да се стремят към опасността, както за искрите — да летят нагоре. Едуард нямаше да й бъде благодарен, ако го държеше встрани от събитията. А и мистър Дейкин, в това бе напълно уверена също нямаше такива намерения за Едуард.