Агата Кристи - Среща в Багдад

— Какво има? — попита Виктория с престорена тревога в гласа.

Младият мъж широко се усмихна и заговори на съвсем приемлив английски.

— Извинявайте много, госпожице, че ви безпокоя в такъв час, но един опасен престъпник избяга на свобода и се е скрил в този хотел. Трябва да проверим всички стаи. Той е много опасен човек.

— Боже мой! — Виктория отвори широко вратата. — Моля ви, заповядайте и проверете навсякъде. Ужас! Моля ви, проверете и в банята. И в гардероба. Бихте ли надникнали и под леглото. Може би се е укривал там цялата вечер.

Обискът протече много бързо.

— Не, няма го тук.

— Сигурни ли сте, че не е под леглото? Впрочем колко съм глупава. Няма как да е тук. Та нали заключих стаята, преди да си легна.

— Благодаря ви, госпожице, и лека нощ.

Младият мъж се поклони и напусна стаята заедно с униформения си помощник.

Виктория ги изпрати до вратата.

— Най-добре е отново да заключа, нали? За да съм спокойна.

— Да, това ще бъде най-разумното. Благодаря ви.

Виктория заключи отново вратата и се ослуша зад нея. Чу как полицаите чукат по същия начин на отсрещната врата, как тя се отвори, размениха се кратки реплики, разнесе се дрезгавият, възмутен глас на мисис Кардю-Тренч и вратата отново се затвори. Сетне чукането отново се повтори, вече много по-далеч.

Виктория се запъти отново към леглото. Едва сега й дойде на ум, че може би е постъпила твърде глупаво. Бе се поддала на романтичната си природа и на звука на родния език и бе укрила човек, който вероятно бе крайно опасен престъпник. Готовността да бъдеш винаги на страната на преследваните, а не на преследвачите, понякога може да има неприятни „последици“. Така или иначе, вече си сложих главата в торбата — помисли си Виктория.

— Ставай! — каза тя рязко, застанала до леглото.

Оттам обаче не се долови никакво движение.

— Отидоха си. Вече можеш да ставаш — с тих и твърд глас повтори Виктория.

Все още обаче изпод възглавниците не се долавяше никакъв признак на движение. Виктория нетърпеливо дръпна завивките.

Младият човек лежеше така, както го бе оставила. Само дето сега лицето му имаше странен сивкав цвят и очите му бяха затворени.

Със затаен дъх забеляза още нещо. През чаршафа бе започнало да се просмуква яркочервено петно.

— О, не, — възкликна тя, сякаш отправяше молитва, — о, не, не!

Чул думите й, раненият отвори очи. Погледна я така, сякаш бе много далеч от него. Сякаш наблюдаваше нещо, което не бе уверен, че е в състояние да види.

Отвори уста. Звукът бе толкова тих, че Виктория почти не го чу.

Наведе се над него.

— Какво?

Този път успя да го чуе. Трудно, много трудно, младият човек произнесе две думи. Виктория съвсем не беше сигурна дали ги е чула правилно. Сториха й се глупави и безсмислени.

— Луцифер — Басра… — това каза младият мъж.

Клепачите му бавно се затвориха и закриха големите му, тревожни очи. След това произнесе още една дума — едно име. Сетне главата му леко се отметна назад и застина неподвижно.

Виктория също застина. Сърцето й лудо биеше. Почувства се изпълнена със състрадание и гняв. Нямаше представа какво да направи. Трябваше да извика някого, да докара някого. Бе останала насаме с един мъртвец и рано или късно полицията щеше да поиска обяснение.

Докато умът й бързо оценяваше обстановката, един слаб звук я накара да извърне глава. Ключът бе изпаднал от бравата на вратата й докато тя го гледаше, ключалката се отключи. В стаята влезе мистър Дейкин и внимателно затвори вратата. Тръгна към Виктория.

— Добре сторено, мила. Имате бърза реакция. Как е той?

— Струва ми се… Струва ми се, че е мъртъв — отвърна тя с уплаха в гласа си.

Видя как лицето на Дейкин се изопна и през него само за миг проблесна силен гняв. След това отново стана такова, каквото го бе запомнила. Само дето сега нерешителността и отпуснатостта бяха изчезнали и отстъпили място на нещо съвсем различно.

Наведе се над тялото и нежно докосна дрипавото наметало.

— Промушен с нож в сърцето — произнесе той, като се изправи. — Беше смело момче. И умно.

Виктория най-сетне намери сили да проговори.

— Полицаите казаха, че е престъпник. Беше ли наистина престъпник?

— Не, не беше престъпник.

— А те… те… Бяха ли наистина полицаи?

— Не зная — отвърна Дейкин. — Може и да са били. Без значение е.

След това я попита:

— Той каза ли нещо, преди да умре?

— Да.

— Какво?

— Каза „Луцифер“ и после „Басра“. Малко след това назова едно име. Прозвуча ми като френско име, но може и да не съм чула добре.