Агата Кристи - Среща в Багдад

Дейкин понечи да почука на вратата, но не се наложи. Тя безшумно се отвори сама.

Пътешественикът ползваше само светлината на малка нощна лампа. Докато сядаше, внимателно постави върху масата малък автоматичен пистолет, така че да му е под ръка.

— Какво става, Дейкин? Смятате ли, че ще дойде? — попита той.

— Според мен ще дойде, сър Рупърт. Струва ми се, че досега вие не сте се срещал с него.

Събеседникът му поклати глава:

— Не съм. Очаквам да се запозная с него тази вечер. Този млад човек, Дейкин, не ще да е страхливец.

— Така е — каза мистър Дейкин с равния си глас. — Не е страхливец.

Бе малко изненадан, че подобен факт трябва да се коментира.

— Нямах предвид само храбростта — обади се другият. — По време на войната много хора проявиха храброст. Думата ми беше за…

— За въображението? — подсети го Дейкин.

— Да, за него. За смелостта да вярваш в нещо, което никак не изглежда вероятно. Да рискуваш живота си като разбереш, че една на пръв поглед смехотворна история съвсем не е смехотворна. Това предполага качества, които днешните млади хора обикновено не притежават. Надявам се да дойде.

— Мисля, че ще дойде — каза мистър Дейкин.

Сър Рупърт внезапно впери в него остър поглед.

— Всичко ли сте приготвили както трябва?

— Кросби е на балкона, а аз ще наблюдавам стълбището. Когато Кармайкъл влезе при вас, почукайте на стената и аз ще дойда.

Крофтън Ли кимна.

Дейкин тихо излезе от стаята. Зави наляво, стигна до балкона и се насочи към края му. И тук едно въже, навързано на възли, бе провесено надолу, като другият му край опираше до земята в сянката на евкалиптово дърво и се губеше сред няколко храста.

Мистър Дейкин отново мина край стаята на Крофтън Ли и влезе в своята, която се намираше до нея. Стаята му имаше втора врата, водеща в западния коридор и разположена само на няколко фута от стълбището. Като остави тази врата уж небрежно полуотворена, мистър Дейкин застана на пост.

След около четири часа една гуфа — от онези лодки, плаващи от древни времена по река Тигър, безшумно спря на калния бряг зад хотел „Тио“. Секунди по-късно една стройна фигура се хвана за въжето и след малко потъна в храсталаците.

Виктория първоначално бе решила да спи и да остави уреждането на всички проблеми за сутринта. Но след дългия следобеден сън сега откри, че е обхваната от прилив на бодрост.

Накрая запали лампата, дочете едно списание, което бе започнала още в самолета, закърпи чорапите си, изпробва новите си найлонови чорапи, написа няколко обяви за търсене на работа (щеше да разбере на следващия ден къде да ги помести), нахвърли три или четири проекта на писмо до мисис Хамилтън Клип все с различни и хитро измислени непредвидени обстоятелства, които са я оставили „на сухо“ в Багдад. Съчини и две телеграми с молба за помощ до единствения си жив родственик — един много стар, чепат и неприятен джентълмен, живеещ в Северна Англия, който никога не бе оказвал никому помощ. Опита една нова прическа и най-сетне с внезапна прозявка реши, че страшно много й се спи и е време да си легне и почине.

Именно в този момент, без каквото и да е предупреждение, вратата на спалнята й внезапно се отвори и в стаята тихо се вмъкна човек, който заключи вратата зад себе си и отправи зов за помощ.

— За Бога, скрийте ме някъде! Бързо!

Виктория винаги бе имала бързи реакции. Моментално забеляза учестеното дишане, гаснещия глас, начина, по който човекът притискаше стар, червен плетен шал към гърдите си с трепереща от отчаяние ръка. Веднага се включи в това ново приключение.

В стаята нямаше бог знае колко места, подходящи за скривалище. Имаше гардероб, шкаф, маса и бюро. Креватът бе голям, почти двоен. Виктория си спомни за детските си игри на криеница и реакцията й бе мигновена.

— Бързо — каза тя. Махна възглавниците от мястото им и дръпна завивките. Мъжът легна върху кревата. Виктория го покри със завивките, хвърли възглавници отгоре им и седна на леглото.

Почти веднага след това чу тихо, но настойчиво почукване на вратата.

— Кой е? — попита Виктория със слаб и разтревожен глас.

— Отворете, моля — отвърна й мъжки глас. — Полиция.

Виктория прекоси стаята, оправяйки нощницата си. Видя, че плетеният червен шал на мъжа лежеше на пода, бързо го скри в едно чекмедже, отключи и открехна леко вратата с разтревожено изражение на лицето.

До вратата бе застанал тъмнокос, млад човек в морав раиран костюм. Зад него стоеше мъж в полицейска униформа.