Агата Кристи - Среща в Багдад

— Организирах превода на „Сън в лятна нощ“ на четиридесет различни езика — каза доктор Ратбоун. — Млади хора от четиридесет страни реагират по един и същ начин на това прекрасно литературно произведение. Говоря за млади хора — в това се заключава тайната. Мога да работя само с млади хора. Щом духът и разумът обраснат с мускули, вече е късно. Вземете например момичето, което ви доведе тук, Катрин. Тя е сирийка от Дамаск. Навярно сте на една и съща възраст. При други обстоятелства никога не бихте се срещнали, никога не бихте имали нещо общо. Ето обаче тук, при нас в „Маслинената клонка“, вие и тя, и много други момичета — рускини, еврейки, иракчанки, туркини, арменки, египтянки, персийки — се срещате и четете едни и същи книги, обсъждате филми и музика (имаме чудесни лектори), всичките дискутирате и се запознавате с различни гледни точки. Та нали всъщност в това е смисълът на съществуването?

Виктория реши, че доктор Ратбоун проявява малко пресилен оптимизъм в предположението си, че като събере заедно най-различни хора, те непременно ще се харесат един друг. Например тя и Катрин съвсем не се бяха харесали. Освен това Виктория подозираше, че колкото по-често се срещат с нея, толкова повече нараства взаимната им неприязън.

— Едуард е прекрасен човек — каза доктор Ратбоун. — С всички намира общ език. С момичетата може би по-лесно, отколкото с момчетата. Възпитаниците ни мъже, тук нерядко в началото са изпълнени с подозрителност, с недоверие, дори с враждебност. Момичетата обаче обожават Едуард, готови са да направят всичко за него. Особено добре се разбира с Катрин.

— Разбирам — отвърна хладно Виктория. Неприязънта и към Катрин се засили още повече.

— Е — усмихна се доктор Ратбоун, — елате някой път да ни помогнете, ако ви е възможно.

Беше й дал да разбере, че разговорът е приключил. Стисна й топло ръка. Виктория излезе от стаята и слезе по стълбите. Катрин бе застанала до вратата и разговаряше с едно момиче, което току-що бе влязло и държеше куфарче в ръка. Бе красиво мургаво момиче и за миг й се стори, че го е виждала някъде. Момичето обаче я погледна, без да покаже с нещо, че я познава. Говореше оживено с Катрин на език, който Виктория не разбираше. Прекратиха разговора, когато я видяха, и я зазяпаха. Тя мина покрай тях, като се насили да каже учтиво „Довиждане“ на Катрин, докато излизаше.

По криволичещата алея стигна отново до улица „Рашид“ и се запъти обратно към хотела, без да обръща внимание на навалицата. Опита се да откъсне вниманието си от собствения си проблем — оставането без стотинка в Багдад — като съсредоточи мислите си върху доктор Ратбоун и върху „Маслинената клонка“ въобще. Едуард още в Лондон бе казал, че нещо в работата му се струва „гнило“. Кое беше гнило? Доктор Ратбоун? Или самата „Маслинена клонка“?

Не можеше да повярва, че има нещо гнило в доктор Ратбоун. Бе го приела като един от онези заблудени ентусиасти, които упорито продължават да виждат света такъв, какъвто е в техните идеали, а не какъвто е в действителност.

Какво бе имал предвид Едуард, когато говореше за „нещо гнило“? Бе се изказал твърде неопределено. Навярно и самият той не знаеше.

Възможно ли бе доктор Ратбоун да е някакъв мошеник?

Виктория, която не се влияеше лесно от хорското обаяние, поклати глава. Наистина отношението му към нея се бе изменило, макар и леко, когато му предложи да работи срещу заплащане. Очевидно той предпочиташе хората да му работят без пари. Това обаче, реши тя, бе просто признак за здрав разум. Така би разсъждавал и мистър Гринхолц например.

Виктория се завърна в хотел „Тио“ с подбити крака и още с влизането си бе посрещната ентусиазирано от Маркъс. Седнал на голямата тераса с изглед към реката, той разговаряше с един слаб мъж на средна възраст с малко смачкана външност.

— Елате да пийнете нещо с нас, мис Джоунс. Мартини? Запознайте се с мистър Дейкин. Това е мис Джоунс от Англия. Кажете какво ще пиете, мила?

Тя си поръча мартини „с малко от онези чудесни ядки, ако обичате“. Сети се, че ядките бяха хранителни.

— Обичате ядки? Исусе! — Маркъс на бърза ръка даде необходимите нареждания на арабски. Мистър Дейкин с тъжен глас каза, че ще изпие една лимонада.

— Но това е смешно — извика Маркъс. — А, ето я и мисис Кардю-Тренч. Познавате ли мистър Дейкин? Какво ще пиете?

— Джин с лимон — отвърна мисис Кардю-Тренч, кимайки на мистър Дейкин пренебрежително. — Изглеждате уморена — обърна се тя към Виктория.