Агата Кристи - Среща в Багдад

Както си вървеше по улицата, изведнъж дочу шум от удари на много чукове по метал. Спомни си за думите на мисис Кардю-Тренч, че „Маслинената клонка“ е близо до Медния пазар. Ето, че се бе оказала при него.

Виктория влезе в пазара и през следващите четиридесет и пет минути „Маслинената клонка“ напълно изчезна от съзнанието й. Пазарът я омагьоса. Горелките, топящият се метал, цялото занаятчийско умение бяха приети като вълшебство от младата лондончанка, свикнала да вижда стоките само като завършени продукти, подредени за продан. Разходи се безцелно из уличката, излезе от пазара и се оказа сред пъстроцветни конски чулове и плетени памучни покривала. Тук европейските стоки имаха напълно различен вид, в хладината и мрака на полутъмните помещения приличаха на нещо екзотично, отвъдморско, нещо странно и рядко срещано. Топовете евтин памучен плат, щампован с ярки цветове, радваха очите.

От време на време някой подвикваше „Балък! Балък“ и досами нея преминаваха магарета и мулета, натоварени със стока. Малки момчета с подноси, окачени на вратовете им, я заговаряха.

— Ето, госпожо, ластик, хубав ластик, английски. Искате ли гребен, английски гребен?

Стоката биваше тикана в лицето й заедно с безброй енергични увещания да я купи. Виктория се движеше сякаш в щастлив сън. Ето вече наистина виждаше свят. Всеки завой в широкия хладен свят на уличките й предлагаше нещо напълно неочаквано. Ето уличка на шивачите с насядали и работещи мъже с изрезки от европейски журнали за мъжка мода до тях. До нея уличка с часовници и евтини бижута. После топове кадифета и богато бродирани брокати, а след още един завой наслуки се оказваше на уличка с евтини европейски дрехи на старо, със съвсем жалки избелели пуловери и дълги демодирани рокли.

От време на време Виктория преминаваше през тихи открити дворове.

Стигна до едно обширно пространство, запълнено от мъжки панталони, в което като в малки царства седяха със скръстени крака достолепни търговци с чалми.

— Балък!

Тежко натоварено магаре, което почти я блъсна, накара Виктория да се отклони по една тясна открита алея, виеща се покрай високи стени. Вървейки по нея, съвсем случайно стигна до целта си. През един отвор съзря малко квадратно площадче, в чието дъно имаше отворена врата. Над нея висеше табела с надпис „Маслинената клонка“. До вратата имаше гипсова птица с невероятен вид, държаща клон от неопределено растение в клюна си.

Виктория радостно прекоси площадчето и нахълта през отворената врата. Оказа се в слабо осветена стая, цялата покрита с лавици, по които имаше книги, списания и още книги. Помещението щеше да прилича на малка книжарница, ако не бяха пръснатите тук-там столове.

От здрача се появи млада жена, доближи се до Виктория и я заговори на учтив английски:

— Какво обичате, моля?

Виктория я погледна. Жената бе облечена в кадифени панталони и оранжева бархетна риза. Косата й бе подстригана подчертано късо. С тази външност щеше да подхожда за Блумсбъри 2 2 Район в централната част на Лондон, където между двете войни са живели известни писатели и други представители на интелигенцията. — Б.пр. , но лицето й разваляше впечатлението. Бе меланхолично левантинско лице с големи тъжни тъмни очи и голям нос.

— Това ли е… доктор Ратбоун дали е тук?

Бе вбесена, че все още не знаеше фамилното име на Едуард. Дори и мисис Кардю-Тренч го бе нарекла Едуард Еди-кой си.

— Да. Доктор Ратбоун. „Маслинената клонка“. Искате да се присъедините към нас? Да? Това е много мило.

— Може би. Мога ли да видя доктор Ратбоун, моля?

Младата жена се усмихна уморено:

— Ние не безпокоим. Имам формуляр. Аз ви разказвам всичко за всичко. Тогава вие подписвате вашето име. Два динара, моля.

— Все още не съм уверена дали желая да сътруднича — каза Виктория, обезпокоена от споменаването на двата динара. — Бих желала да поговоря с доктор Ратбоун. Или със секретаря му. Даже по-добре направо със секретаря.

— Обяснявам. Обяснявам на вас всичко. Тук всички сме приятели, заедно приятели, приятели за бъдеще. Четем много хубави възпитателни книги. Рецитираме стихове един на друг.

— Искам да говоря със секретаря на доктор Ратбоун — каза Виктория високо и отчетливо. — Каза ми да поискам среща направо с него.

В изражението на младата жена се появи нещо като магарешки инат.

— Не днес — каза тя. — Аз обяснявам…

— Защо не днес? Не е ли тук? Доктор Ратбоун не е ли тук?