Агата Кристи - Среща в Багдад

— Не зная — отвърна Маркъс. — Не е настанен в „Тио“.

Изводът бе, че всеки, който не е настанен в „Тио“, не съществува за Маркъс.

— Но има и други хотели — настоя Виктория. — А може би живее в къща?

— Вярно е, че има други хотели. „Бабилониън Палас“, „Зенахериб“, хотел „Зобейда“. Добри хотели са, не ще и дума, но не са като „Тио“.

— Сигурна съм, че не са — увери го Виктория. — Но не знаете ли дали доктор Ратбоун не е настанен в някой от тях? Той ръководи някакво дружество… нещо, свързано с култура. И с книги.

Като чу думата „култура“, Маркъс придоби съвсем сериозен вид.

— Тъкмо тя ни е необходима — каза. — Трябва да има висока култура. Изкуството и музиката са нещо много красиво. Много красиво наистина. Аз самият много обичам сонати за цигулка, стига да не са твърде дълги.

Макар и вътрешно да бе съгласна с него, особено що отнасяше до заключителната част от речта му, Виктория си даде сметка, че не се доближава до своята цел. Реши, че разговорите с Маркъс са много забавни и че самият Маркъс е очарователен с детския си ентусиазъм. Събеседването с него обаче страшно наподобяваше напъните на Алиса в страната на чудесата да открие пътя, водещ към хълма. Каквато и тема да започнеше да обсъжда с него, връщаха се към изходната точка — самия Маркъс.

Отказа да пие повече и унило се изправи. Чувстваше се леко зашеметена. Коктейлите бяха всичко друго, но не и слаби. Излезе на терасата и зарея поглед към реката, когато някой зад гърба й я заговори.

— Извинете ме, но е добре да се облечете. Времето може да ви изглежда лятно в сравнение с английското, но вечер много захладява.

Бе англичанката, разговаряла преди това с мисис Клип. Имаше загрубелия глас на човек, свикнал да дресира и привиква спортни кучета. Бе облечена с кожено палто, на коленете й бе застлано одеяло, а в ръката си държеше чаша уиски със сода.

— Благодаря ви — отвърна Виктория и реши бързо да избяга. Намерението й обаче бе осуетено.

— Искам да се представя. Аз съм мисис Кардю-Тренч — каза го така, че да се разбира „аз съм от рода Кардю-Тренч“. — Струва ми се, че вие пристигнахте заедно с онази дама, как й беше името? О, да, мисис Хамилтън Клип.

— Да — отвърна Виктория, — с нея пристигнах.

— Тя ми каза, че сте племенница на епископа на Лангоу.

Виктория се мобилизира.

— Така ли? — отвърна, влагайки в гласа си точно пресметната дозировка удивление.

— Не е чула добре, предполагам.

Виктория се усмихна.

— Американците невинаги могат да разберат добре нашите имена. Наистина звучи като „Лангоу“. Вуйчо ми — каза Виктория, импровизирайки в движение — е епископът на Лангуо.

— Лангуо?

— Да, това е на един Тихоокеански архипелаг. Той епископ в колониите, разбира се.

— А, разбирам. Колониален епископ — отвърна мисис Кардю-Тренч, като гласът й спадна, поне с три октави.

Както Виктория бе предположила, мисис Кардю-Тренч хабер си нямаше от колониални епископи.

— Това обяснява всичко — добави госпожата.

Виктория реши с гордост, че това обяснява всичко много добре в момента.

— А какво правите тук? — попита мисис Кардю-Тренч с привидно непосредствена любознателност, зад която се криеше вродено любопитство.

„Търся един млад човек, с когото разговарях няколко минути на един градски площад в Лондон“ — но естествено, че Виктория не можеше да даде такъв отговор. Спомни си за прочетеното във вестника и за споделеното с мисис Клип.

— Отивам при вуйчо си, доктор Поунсфут Джонс.

— А, значи ето коя сте — мисис Кардю-Тренч най-сетне изпита удоволствие от това, че е успяла да изясни статута на Виктория. — Той е очарователен, дребен човек, макар и малко разсеян. Миналата година слушах една негова лекция в Лондон. Нищичко не разбрах, но беше чудесна. Да, той мина през Багдад преди около две седмици. Май спомена, че очаква по-късно да дойдат някакви момичета.

Виктория побърза да се възползва от новия си статут в очите на дамата и вклини един въпрос.

— Знаете ли дали и доктор Ратбоун е тук? — попита.

— Току-що излезе — каза мисис Кардю-Тренч. — Мисля, че го поканиха да изнесе една лекция в Института следващия четвъртък. На тема „Международните отношения и братството“ или нещо от този род. Ако питате мен, това са глупости. Колкото повече се опитваш да сближаваш хората, толкова по-подозрителни стават те един към друг. Цялата тази поезия и музика и превеждането на Шекспир и Уърдзуърт на арабски, китайски и хинди са загубена работа. „Иглика цъфти до реката…“ Каква полза има да превеждаш това на хора, които никога не са виждали иглика?