Агата Кристи - Среща в Багдад

— Разхождах се из града.

Когато донесоха напитките, Виктория изяде голяма чиния с ядки и чипс.

След малко по стълбите се изкачи нисък и набит човек, който също бе приветстван от гостоприемния Маркъс. Бе представен на Виктория като капитан Кросби и той веднага впи любопитни, леко изпъкнали очи в нея. Виктория реши, че е податлив на женско обаяние.

— Отскоро ли сте тук? — осведоми се капитанът.

— От вчера.

— А, защото не ви бях виждал.

— Тя е много мила и очарователна, нали? — намеси се весело Маркъс. — Наистина ни е много приятно, че мис Виктория е сред нас. Ще дам едно парти в нейна чест, едно много хубаво парти.

— С печени пилета? — попита Виктория обнадеждено.

— Да, с печени пилета, с гъши черен дроб от Страсбург, може би и с хайвер. След това ще има рибно блюдо, от най-хубавите, с риба от река Тигър, приготвена със сос и гъби. Сетне пуйка, пълнена, както се прави у нас — с ориз, стафиди и подправки. Плънката е страшно вкусна и от нея трябва да се изяжда по много, не само да се чопли с лъжичка. Или ако предпочитате, ще има бифтек. Един истински голям и крехък бифтек, аз ще имам грижата за това. Ще организираме хубава вечеря, която да продължи часове. Ще бъде прекрасна. Аз самият не ям, само пия.

— Това ще е много мило — отвърна Виктория с отпаднал глас. От описанието на ястията се почувства замаяна от глад. Почуди се дали Маркъс наистина мисли да организира въпросното парти и ако да, кога.

— Мислех, че сте в Басра — обърна се мисис Кардю-Тренч към Кросби.

— Вчера се върнах — отговори той.

Сетне надникна през терасата.

— Кой е този разбойник? — удиви се той. — Онзи мъж с екстравагантните дрехи и голямата шапка?

— Това, драги мой, е сър Рупърт Крофтън Ли — поясни Маркъс. — Мистър Шривънам от посолството го доведе снощи. Много мил човек, знаменит пътешественик. Яздил е камили в Сахара и се е катерил по планините. Този начин на живот е доста неудобен и опасен. На мен не би ми допаднал.

— А, той е, значи? — възкликна Кросби. — Чел съм книгата му.

— Пътувахме заедно в самолета — каза Виктория. Двамата мъже я погледнаха с интерес или поне така й се стори.

— Страшно е затворен и е много доволен от себе си — добави Виктория пренебрежително.

— Запознах се с леля му в Симла — намеси се мисис Кардю-Тренч. — Целият им род е такъв. Умни са, но все се хвалят с това.

— Цяла сутрин просто седи, без да върши каквото и да е — изрече Виктория с леко неодобрение.

— Има стомашно неразположение — поясни Маркъс. — Днес не може да яде нищо. Тъжно е.

— Все не мога да разбера, Маркъс — попита мисис Кардю-Тренч, — защо имаш такива размери, след като нищо не ядеш?

— Заради пиенето — обясни Маркъс с дълбока въздишка. — Прекалено много пия. Тази вечер ще ми гостуват сестра ми и мъжът й. Ще трябва да се пие до сутринта. — Той отново въздъхна и след това нададе обичайния си рев: — Исусе! Още по едно!

— Не и за мен — побърза да каже Виктория. Мистър Дейкин също се отказа, допи лимонадата си и с бавна стъпка излезе. Кросби се отправи към стаята си.

Мисис Кардю-Тренч докосна чашата на Дейкин с нокът: — Пак лимонада. Лош признак.

Виктория с недоумение попита защо това да е лош признак.

— Лошо е за един мъж да пие, единствено когато се усамотява.

— Така е, мила — съгласи се Маркъс. — Наистина е така.

— А нима той го прави? — изненада се Виктория.

— Заради това не му е провървяло в живота — поясни мисис Кардю-Тренч. — Успява да работи толкова, колкото да не го изхвърлят.

— Но той е много мил човек — защити го милосърдният Маркъс.

— Глупости — отсече мисис Кардю-Тренч. — Той е едно малко смачкано човече. Съществува по навик, няма живот в него. Просто един от многото англичани, които са дошли в Изтока, а той ги е смазал.

Виктория благодари на Маркъс за почерпката, отново отказа повторно питие и се отправи към стаята си. Там се събу и легна на леглото си, за да помисли сериозно. Трите лири, останали от капитала й, навярно вече ги дължеше на Маркъс за настаняването и храната. Ако продължаваше да залага на неговото великодушие и да се препитава само с алкохол, ядки, маслини и чипс, можеше да реши проблема с изхранването си за близките няколко дни. Кога обаче щеше да настъпи моментът, когато Маркъс ще й представи сметката, и колко време щеше да изчака да му се плати? Нямаше представа. Реши, че той в никакъв случай не е лекомислен, когато става дума за собствения му бизнес. Разбира се, тя би могла да отиде да живее на някое по-евтино място. Как обаче да го открие? Трябваше да си намери и работа и то бързо. Къде обаче да я потърси? И каква работа? Кого би трябвало да попита как да си намери? Ужасно е да се окажеш без стотинка в чужд град, който не познаваш. Виктория както винаги бе уверена, че ако познаваше поне мъничко терена, щеше да се оправи. Кога щеше да се завърне Едуард от Басра? Ами ако — о, ужас — беше забравил за нея? Защо, но дяволите, се бе втурнала за Багдад по този глупашки начин? И кой беше Едуард в края на краищата? Просто един млад човек с привлекателна усмивка, който говори мило. А и как му беше фамилното име? Ако го знаеше, можеше да му изпрати телеграма. Впрочем, не, и това не можеше да направи, нали не й бе известен неговият адрес. Нищо не знаеше и там беше бедата. Това не й позволяваше да покаже своя стил.