Агата Кристи - Среща в Багдад

Мисис Клип въздъхна. След като надлежно приключи с оценката на спътниците, стана нетърпелива.

— Бих искала да разбера защо чакаме. Този самолет вече четвърти път запалва двигателите си. Всички сме тук. Защо не си гледат работата? Очевидно излизаме от разписанието.

— Желаете ли чаша кафе, мисис Клип? Виждам, че в дъното на залата има бюфет.

— Не, благодаря ви, мис Джоунс. Пих кафе, преди да тръгнем и стомахът ми не би могъл да понесе нищо повече. Бих искала да зная защо чакаме?

Още не бе произнесла въпроса си, когато отговорът дойде.

Вратата към коридора, водещ за митницата и паспортната служба, рязко се отвори и през нея с бързината на вятър нахълта висок мъж. Около него пърхаха служители на авиокомпанията. Служител от БОАК (британската корпорация за трансокеански полети) носеше два големи брезентни сака.

Мисис Клип се изправи живо на стола си.

— Навярно е някаква важна клечка — отбеляза тя.

„И го знае“ — помисли си Виктория.

Закъснелият пътник имаше вид на човек, който обича да бъде забелязван. Бе облечен с тъмносиво пътническо наметало с огромна качулка. На главата си носеше нещо като широкополо сомбреро, но светлосиво на цвят. Имаше сребристосива възкъдрава коса, по-дълга от общоприетото, и прекрасни сребристосиви мустаци със завити краища. Приличаше на артист, играещ ролята на красив бандит. Виктория, която не обичаше мъже с театрална и позьорска нагласа, го погледна с неодобрение.

Забеляза с раздразнение, че всички служители на авиокомпанията се въртяха около него.

— Да, сър Рупърт. Разбира се, сър Рупърт. Самолетът след малко ще излети, сър Рупърт.

Като развъртя огромното си наметало, сър Рупърт излезе през вратата, водеща към летището. Вратата шумно се хлопна зад гърба му.

— Сър Рупърт промърмори мисис Клип, — кой ли пък е той?

Виктория поклати глава в знак на неведение, макар и да имаше усещането, че лицето и външният вид на човека са й смътно познати.

— Може би е някой важен служител на вашето правителство — изрази предположение мисис Клип.

— Не вярвам — отвърна Виктория.

Неколцината членове на правителството, които бе виждала през живота си, я бяха впечатлили само като хора, страстно желаещи да се извинят за това, че са живи. Единствено застанали на трибуна придобиваха важен вид и готовност да поучават останалите.

— Ако обичате, сега — подкани спретнатата стюардеса — детска възпитателка, — заемете местата си в самолета. Оттук, моля. Побързайте, моля.

Държеше се така, сякаш имаше пред себе си палави деца, които бяха накарали търпеливите възрастни да чакат.

Всички се отправиха към летището.

Огромният самолет ги очакваше. Шумът на двигателите му наподобяваше доволното мъркане на гигантски лъв.

Виктория и един стюард помогнаха на мисис Клип да се качи на борда и я настаниха на мястото й. Виктория седна до нея. Едва след като се увери, че мисис Клип се чувства удобно и затегна собствения си предпазен колан, успя да забележи, че важният човек бе седнал пред тях.

Вратите се затвориха. След няколко секунди самолетът бавно се задвижи по пистата.

„Наистина тръгваме — помисли си Виктория, опиянена от радост. — О, май че е страшничко! Дали ще успее да се отлепи от земята? Как ли ще го направи?“

Стори й се, че самолетът се движи по пистата цяла вечност, след това бавно зави и застина. Шумът на двигателите премина в свиреп рев. Започнаха да раздават дъвка, захарни бонбони и памучни тампончета.

Ревът на двигателите все нарастваше и нарастваше. След това самолетът още веднъж тръгна напред. Бавно в началото, а после все по-бързо и по-бързо, докато се понесе с огромна скорост по пистата.

„Няма да успее да излети — помисли си Виктория, — ще загинем.“

Самолетът увеличи скоростта и плавно, без друсания, се откъсна от земята. Направи завой и се оказа над паркинга и шосето, издигна се още по-високо и отдолу се разкри смешна гледка: малко влакче, което глупаво изпускаше дим, къщи за кукли, автомобилчета — играчки. Самолетът набра още височина и изведнъж земята долу престана да бъде интересна, изгуби своята жизненост, виждаше се само огромна карта, изпъстрена от линии, кръгове и точки.

Пътниците разкопчаха предпазните си колани, запалиха цигари и разтвориха списания. Виктория се оказа в нов свят. Дълго, но тясно пространство, обитавано от двадесет-тридесет души. Нищо друго не съществуваше извън него.

Отново надникна през малкото прозорче. Под нея имаше облаци, пухкава пелена от облаци. Самолетът бе облян от слънчеви лъчи. Някъде под облаците се намираше светът, който бе познавала досега.