Агата Кристи - Среща в Багдад

— По-добре да се махам — продължи здравенякът. — Няма да чакам консула. — Внезапно подхвърли визитна картичка към Ричард: — Можете да ме откриете в хотела на летището, ако има някакви разправии, но всъщност беше само недоразумение. Беше само шега, ако разбирате какво искам да ви кажа.

Ричард с неохота го наблюдаваше, докато излезе от помещението с клатушкаща се походка и се запъти към улицата.

Надяваше се, че е постъпил правилно, но е трудно да знаеш какво точно трябва да направиш, когато си в пълно неведение.

— Мистър Клейтън вече е свободен — обяви гавазинът.

Ричард го последва в коридора. Осветеният от слънцето кръг в дъното му ставаше все по-голям. Кабинетът на консула се намираше вдясно, в края на коридора.

Мистър Клейтън седеше зад бюрото си. Бе спокоен, сивокос мъж със замислено лице.

— Не зная дали ще си спомните за мен — започна Ричард. — Срещнахме се в Техеран преди две години.

— Разбира се, че си спомням. Вие придружавахте доктор Поунсфут Джоунс, нали? И тази година ли ще работите заедно?

— Да. Скоро ще бъда при него, но междувременно ми останаха няколко свободни дни и бих желал да се отбия до Кувейт. Надявам се това да не е трудно.

— Не е. Утре сутрин има самолет. Полетът продължава само около час и половина. Ще телеграфирам на консула ни там, Арчи Гонт, да ви осигури настаняването. А тази вечер мога да ви устроя тук.

Ричард понечи да възрази.

— Повярвайте ми, не искам да причинявам неудобства на вас и на мисис Клейтън. Мога да пренощувам в хотела.

— Хотелът на летището е препълнен. За нас наистина ще е удоволствие да ни гостувате. Зная, че и жена ми ще се радва да ви види. В момента — нека да проверя — тук се намират Кросби от петролната компания и един млад сътрудник на доктор Ратбоун, който сега урежда освобождаването на няколко сандъка с книги от митницата. Хайде да се качим горе при Роза.

Стана и придружи Ричард. Преминаха през заляната от слънцето градина и като изкачиха няколко стъпала, се озоваха в жилищните помещения на консулството.

Джералд Клейтън отвори решетъчната врата в горната част на стълбището и въведе госта си в продълговат хол, застлан с красиви килими и обзаведен с изящни мебели. След силното слънце в градината бе приятно да се озовеш в хладния полумрак.

— Роза, Роза — извика Клейтън и мисис Клейтън, която Ричард бе запомнил като весела и жизнерадостна жена, се появи от една стая.

— Нали си спомняш за Ричард Бейкър, мила? Заедно с доктор Поунсфут Джоунс ни гостува в Техеран.

— Разбира се — каза мисис Клейтън, докато се ръкуваше. — Заедно ходихме на пазар и вие купихте няколко прекрасни килима.

Мисис Клейтън изпитваше удоволствие, дори когато тя не пазарува, да призовава своите приятели и познати да купуват в местните сукове. Знаеше как вървят цените и умееше да се пазари.

— Това бе една от най-удачните покупки в живота ми — каза Ричард — и я дължа изцяло на вашето съдействие.

— Бейкър иска утре да лети за Кувейт, — обясни Джералд Клейтън — и го поканих тази нощ да гостува у нас.

— Стига да не е неудобно — каза мисис Клейтън. — Няма да мога да ви дам най-хубавата стая, защото там се е настанил капитан Кросби, но ще се погрижа да се почувствате уютно. А не искате ли да купите една хубава кувейтска ракла? Точно сега са се появили няколко на пазара. Джералд не иска да ми позволи да купя още една, макар че би ми свършила чудесна работа за прибирането на одеялата.

— Вече имаш три, мила — каза Клейтън с благ глас. — А сега, Бейкър, моля да ме извините, но трябва да се върна в кабинета си. Изглежда в канцеларията има някакви неприятности. Някой е стрелял там с пистолет, доколкото разбрах.

— Навярно е някой от местните шейхове — каза мисис Клейтън. — Много лесно избухват, а и страшно обичат огнестрелните оръжия.

— Не беше така — отвърна Ричард. — Беше англичанин. Стори ми се, че възнамерява да стреля по един арабин. Избих пистолета от ръката му — добави тихо.

— Значи сте запознат със случая — каза Клейтън. — Не знаех.

След това извади визитна картичка от джоба си и прочете:

„Робърт Хол, Заводи Ахил, Енфилд“

Изглежда последното е името му. Нямам представа за какво е искал да ме види. Беше ли пиян?

— Каза, че всичко било шега — отвърна сухо Ричард — и че пистолетът случайно гръмнал.

Клейтън присви вежди.

— Търговските пътници обикновено не носят заредени пистолети в джобовете си — отбеляза той.

Ричард реши, че Клейтън не е глупак.