Агата Кристи - Среща в Багдад

Кармайкъл продължаваше да опипва фервахите.

— Беш хаджа? — попита той.

— Седем динара.

— Значи ще донесеш килимите в хана? — казваше през това време хаджията.

— Непременно — отвърна търговецът. — Утре ли тръгваш?

— Да, призори тръгвам за Кербела.

— И аз съм оттам — вметна Кармайкъл. — От петнадесет години не съм виждал гроба на Хюсеин.

— Това е свещен град — каза хаджията.

— Във вътрешната стая има и по-евтини фервахи — подхвърли през рамо търговецът на Кармайкъл.

— Трябва ми бял фервах от Севера.

— Имам такъв във вътрешната стая.

Търговецът посочи вратата в дъното на вътрешната стена.

Ритуалът бе преминал както трябва. На пръв поглед изглеждаше, че такъв разговор може да се чуе в който и да е сук по всяко време на деня. Думите от паролата обаче бяха налице:

Кербела, бял фервах.

Едва когато Кармайкъл понечи да прекоси стаята, се сети да погледне лицето на търговеца и веднага осъзна, че това не е лицето, което бе очаквал да види. Макар и да бе виждал лицето на човека, когото очакваше да срещне само веднъж през живота си, паметта все още не му изневеряваше. Имаше прилика, много голяма прилика, но това не бе същият човек.

Спря. Сякаш леко изненадан, зададе въпрос.

— А къде е Салах Хасан?

— Салах Хасан беше мой брат. Умря преди три дни. Аз поех търговията му.

Да, може би наистина му беше брат. Приликата беше много голяма. Възможно беше и този брат също да получава заплата от отдела. Отговорите бяха верни. Все пак, Кармайкъл влезе във вътрешната стая с повишено внимание. И тук имаше рафтове, пълни със стока: медни и бронзови кафеници и хаванчета, староперсийско сребро, купчини с бродерия, сгънати ветрила, емайлирани подноси от Дамаск и сервизи за кафе.

Върху малка масичка за кафе бе поставен грижливо сгънат бял фервах. Кармайкъл отиде до него и го повдигна. Под него имаше комплект европейски дрехи. Употребяван и с донякъде крещящ вид всекидневен костюм. Във вътрешния му джоб вече бе поставен портфейл с пари и документи за самоличност. В магазина бе влязъл неизвестен арабин, а оттам щеше да излезе мистър Уолтър Уилямс от „Крос и Къмпани, вносители и експедитори“, за да поеме някои ангажименти, договорени от по-рано. В действителност наистина съществуваше един мистър Уолтър Уилямс — и за това бе помислено — човек с неопетнено делово минало. Всичко се развиваше в съответствие с плана. С въздишка на облекчение Кармайкъл започна да разкопчава опърпаната си армейска куртка. Всичко бе наред.

Ако за оръжие бе избран револвер, мисията на Кармайкъл щеше да приключи. Ножът обаче си има своите предимства — най-вече това, че е безшумен.

На рафта пред Кармайкъл имаше голямо медно джезве, неотдавна излъскано до блясък, тъй като един американски турист щеше да дойде да го прибере. Блясъкът на ножа се отрази в лъскавата му закръглена повърхност — получи се картина, изкривена, но достоверна. На нея се видяха мъжът, промъкващ се отзад, и дългият крив нож, който той току-що бе измъкнал изпод наметалото си. Още миг и този нож щеше да потъне в гърба на Кармайкъл.

Кармайкъл се обърна с бързината на мълния. С внезапен нисък скок събори противника си на земята. Ножът отлетя в другия край на стаята. После бързо се освободи, прескочи тялото на нападателя и с мълниеносна скорост излетя навън. Успя да зърне за миг учуденото зло лице на търговеца и спокойната изненада на хаджията. Прекоси хана, вмъкна се повторно в многолюдния сук и след като зави няколко пъти в различни посоки, отново тръгна спокойно, без да показва каквито и да е признаци на забързаност, както е прието в една страна, където бързането е нещо необичайно.

Като вървеше безцелно и спираше само от време на време, колкото да огледа някоя стока или да опипа друга, мозъкът му работеше с трескава скорост. Машината бе отказала! Още веднъж трябваше да разчита само на себе си в една враждебна страна. Неприятно му бе да съзнава истинската значимост на това, което току-що се бе случило.

Трябваше да се бои не само от враговете, които бяха по следите му. Нито пък само от враговете, които искаха да препречат пътя му към цивилизацията. Трябваше да се бои от враговете, укрепили се вътре в системата. Беше се оказало, че паролите са им известни, тъй като отговорите бяха правилни. Нападението бе извършено тъкмо в момента, когато бяха създали у него фалшиво усещане за безопасност. Всъщност нямаше защо да се изненадва от наличието на предателство в собствените редици. Та нали целта на врага винаги е да внедри един или повече свои хора сред противника. Или просто купува необходимия му човек. Да се купи човек е по-лесно, отколкото може да се предположи, при това не само с пари.