Агата Кристи - Среща в Багдад

— Е, аз съм сигурна, че… — започна мисис Клип, но съпругът й я прекъсна:

— Знаеш, че нямаме време. Самолетът излита вдругиден. Имате ли паспорт, мис Джоунс?

— Да. — Виктория благодари на съдбата, че заради едно кратко ваканционно пътуване до Франция през миналата година сега разполагаше с валиден задграничен паспорт. — Взех го със себе си за всеки случай — добави тя.

— Ето на това му казвам деловитост — каза мистър Клип с одобрение.

И да е имало други кандидатки, Виктория очевидно вече ги беше отстранила с препоръчителните си писма, с вуйчовците си и с паспорта.

— Ще ви трябват визи — каза мистър Клип, вземайки паспорта. — Ще се обадя до нашия приятел мистър Бърджън в Америкън Експрес и той ще ги уреди. Няма да е зле да се обадите отново днес следобед, в случай че се наложи да подписвате нещо.

Виктория обеща да се обади.

Като излизаше, чу как мисис Клип споделя впечатленията си от нея с мистър Клип.

— Такова мило и простодушно момиче. Наистина извадихме късмет.

Виктория бе достатъчно благовъзпитана, за да се изчерви. Побърза да се прибере в апартамента си и се залепи до телефона, готова да възпроизведе изискания говор на секретарката на епископа, в случай че мисис Клип реши да се осведоми за нейната компетентност. Но мисис Клип очевидно бе останала така силно впечатлена от простодушната личност на Виктория, че не си стори труда да проверява. В края на краищата ставаше дума само за неколкодневно ангажиране на придружителка.

Необходимите формуляри бяха своевременно попълнени и подписани, необходимите визи — получени, и Виктория трябваше да преспи последната нощ в „Савой“, за да може да помогне на мисис Клип да стане в 7 часа сутринта на следващия ден и да стигне навреме до летище Хийтроу.

Лодката, напуснала преди два дни блатата, се движеше плавно по Шат ел Араб. Течението бе постоянно и старият кормчия не трябваше да полага големи усилия. Движенията му бяха леки и ритмични, а очите му — полузатворени. Почти беззвучно напяваше тъжна и безкрайна арабска песен:

Абдул Сюлейман, един от така наречените блатни араби, бе идвал безброй пъти до Басра, движейки се по течението на реката. В лодката имаше и друг човек, чието облекло разкриваше често срещаната днес смесица между Изтока и Запада. Върху дългата си раирана памучна дреха бе облякъл бежова риза, стара, мръсна и дрипава. Под опърпаната си куртка бе мушнал краищата на избелял червен плетен шал. На главата му взимаше връх отново достойнството на арабското облекло — носеше неизбежната черно-бяла кефия, закрепена с черен копринен агал. Разсеяният му поглед бе насочен към реката. Постепенно и той се включи в припева на кормчията. Фигури като неговата можеха да се видят с хиляди в Месопотамия. Нищо не показваше, че е англичанин и притежател на тайна, до която влиятелни хора от почти всички страни в света желаеха да се докопат и да унищожат заедно с носителя й.

Мисълта му се връщаше към случките през последните седмици. Засадата в планините. Вледеняващият студ в прохода. Камилският керван. Четирите дни преход пеша през пустинята в компанията на двама мъже, носещи портативно „кино“. Дните, прекарани в черната палатка и пътуването в компанията на старите му приятели от племето Анейзе. Навсякъде трудности, навсякъде опасности. През цялото време трябваше да се промъква през кордона, създаден специално за него.

„Хенри Кармайкъл. Британски агент. Възраст: около тридесет години. Кестенява коса, тъмни очи, висок около пет фута и десет инча. Говори арабски, кюрдски, персийски, арменски, хинди, турски и много планински диалекти. Приеман приятелски от местните племена. Опасен.“

Кармайкъл бе роден в Кашгар, където баща му работеше като правителствен чиновник. В детството си беше изучил множество диалекти и говори. Бавачките му, а по-късно носачите му, бяха от най-различни раси. В почти всички диви места из Близкия изток имаше приятели.

Хората, с които трябваше да установява връзка, се проваляха само в градовете. Сега, наближавайки Басра, си даваше сметка, че настъпва критичният момент в неговата мисия. Рано или късно щеше да му се наложи да се върне повторно в цивилизованата зона. Макар и крайният му пункт да бе Багдад, бе сметнал за благоразумно да не се отправя направо към него. Във всеки град в Ирак го очакваха свръзки, организирани и договорени месеци предварително. Бе му оставено да прецени сам къде, образно казано, трябва да кацне. Не се обади на началниците си, макар и да разполагаше с канали, по които можеше да го стори. Така бе по-спокоен. Лесно осъществимият план — на мястото на срещата да го чака самолет, се бе провалил, както и очакваше. Значи срещата е била известна на враговете му. Изтичане на информация. Винаги отнякъде непонятно как изтичаше информация със смъртоносен ефект!