Агата Кристи - Среща в Багдад

Е, както и да разсъждаваше, това беше положението. Бе останал сам и можеше да разчита единствено на собствените си сили. Без пари, без нови документи за самоличност и с вече известна външност. Може би тъкмо сега някой вече тихомълком го следеше.

Не извърна глава. Каква полза можеше да има от това?

Нали тези, които може би го следяха, не бяха новаци в занаята.

Спокойно и безшумно продължи да се разхожда. През това време обсъди различни варианти. Най-сетне излезе от сука и прекоси малкия мост над канала. Продължи, докато видя надписа върху голямата ярка табела над входа: „Британско консулство“.

Огледа улицата от двете страни. На пръв поглед никой не му обръщаше внимание. Нищо в момента не изглеждаше по-лесно от това просто да влезе в британското консулство. За момент си помисли за капан за мишки, за отворен капан с парченце сирене. И за мишката влизането в капана изглеждаше много лесно…

Така или иначе трябваше да рискува. Не виждаше какво друго може да направи. И прекоси входа.

Ричард Бейкър седеше в приемната на британското консулство и чакаше консулът да се освободи.

Бе пристигнал сутринта с кораба „Индиан Куин“ и бе освободил багажа си от митницата. Багажът му се състоеше почти изцяло от книги. Тук-там сред тях имаше някоя и друга пижама или риза, сякаш бе решил да ги постави в последния момент.

„Индиан Куин“ пристигна по разписание и Ричард, който си бе оставил резерв от два дни, тъй като такива малки кораби често закъсняват, сега разполагаше с два свободни дни преди да продължи през Багдад до местоназначението си — Тел Асуад, мястото, където някога е бил разположен древният град Мурик.

Вече бе решил как да използва тези два дни. Една могила, разположена близо до крайбрежието в Кувейт, за която се говореше, че съхранява останки от древността, отдавна възбуждаше любопитството му. Самото провидение сега му даваше възможност да я изследва. Отиде с кола до хотела на летището и се заинтересува как може да стигне до Кувейт. Обясниха му, че следващата сутрин в десет часа за там излита самолет, с който може да се завърне на по следващия ден. Работата значи бе лесна. Разбира се, трябваше да изпълни и необходимите формалности, да си осигури входна и изходна виза за Кувейт. За целта му се налагаше да прибегне до услугите на британското консулство. С генералния консул в Басра, мистър Клейтън, Ричард се беше запознал преди няколко години в Персия. Помисли си, че ще му бъде драго да го види отново.

Консулството имаше няколко входа. Един главен вход за автомобилите. Друга малка порта водеше от градината към пътя, разположен успоредно на Шат ел Араб. Входът на консулството бе откъм главната улица. Ричард влезе, даде визитната си картичка на дежурния служител, който му каза, че в момента генералният консул е зает, но скоро ще се освободи, и го покани да влезе в малка чакалня, разположена от лявата страна на коридора, водещ от входа към градината в дъното.

В чакалнята вече имаше няколко души, към които Ричард хвърли бегъл поглед. Представителите на човешката раса в много редки случаи представляваха интерес за него. Един къс древна керамика винаги го вълнуваше повече, отколкото което и да е човешко същество, родено някъде през двадесетия век след новата ера.

Позволи с удоволствие на мислите си да се разходят върху някои аспекти на марийските писма и върху придвижванията на вениаминовите племена през 1750 г. преди Христа.

Трудно би могъл да каже какво точно пробуди живо вниманието му към настоящето и неговите съвременници. Първоначално усети неловкост, своеобразна напрегнатост. Усети ги, макар и да не бе напълно уверен в това, с обонянието си. Не откри нищо, на което да даде точна и конкретна диагноза, но нещо имаше, нещо, което безспорно присъстваше и го връщаше към спомените за военновременните дни. По-точно към деня, когато заедно с още двама души бяха спуснати с парашути и в хладните утринни часове преди зазоряването изчакваха настъпването на момента, в който трябваше да изпълнят задачата си. Мигове, когато духът им бе отслабнал, когато станаха ясно осезаеми всички опасности на предстоящата задача, страх, че могат да не успеят, а от мисълта за това ги обхващаше ужас, от който ги полазваха тръпки. И тогава във въздуха се усещаше същата, почти неуловима, кисела тръпка.

Миризмата на страх.

За няколко мига Ричард успя да долови това само с подсъзнанието си. Половината от разума му все още упорито се стремеше към времето преди Христа. Силата на настоящето обаче бе твърде голяма.