Агата Кристи - Среща в Багдад

— Може би не трябваше да му позволя да тръгне.

— Трудно е да се каже какво трябва да се прави в такива случаи. Човекът, по когото стреля, пострада ли?

— Не.

— Тогава може би най-добре е да не се насилват обстоятелствата.

— Чудя се каква ли е била причината.

— Да, да. И аз се чудя.

Клейтън имаше малко разсеян вид.

— Е, време е да вървя — каза той и тръгна. Мисис Клейтън отведе Ричард в приемната — просторна вътрешна стая, и му предложи кафе и бира. Той предпочете бира и с удоволствие констатира, че е ледена.

Тя се поинтересува защо отива в Кувейт и той й обясни.

Запита го защо още не се е оженил и той й отвърна, че не става за семейство.

— Глупости — отсече мисис Клейтън и отбеляза, че от археолозите се получават чудесни съпрузи. Осведоми се още дали тази година млади жени ще участват в разкопките. Една или две, задоволи любопитството й Ричард, и разбира се, мисис Поунсфут Джоунс.

Мисис Клейтън запита с надежда дали в професията навлизат млади момичета и Ричард отговори, че не знае, тъй като още не ги е срещал. Поясни, че са много неопитни.

По неизвестни причини мисис Клейтън се разсмя.

След това в стаята влезе нисък и набит човек с грубовати обноски, който бе представен като капитан Кросби. Мисис Клейтън поясни, че мистър Бейкър, е археолог, който изкопава страшно интересни неща на хилядолетна възраст. Капитан Кросби отвърна, че никога не ще проумее как археолозите могат да се произнасят така категорично за възрастта на разкопките. Винаги мислел, че те трябва да са страхотни лъжци, ха-ха. Ричард го погледна по-скоро уморено. Не искал да каже това, поясни капитан Кросби, но как все пак успява археологът да определи възрастта на един предмет? Ричард понечи да отговори, че обяснението на методиката ще му отнеме много време, но мисис Клейтън го изведе, за да му покаже стаята му.

— Много е мил — отбеляза мисис Клейтън, — но не е съвсем най-най, да ви кажа. Няма си никаква представа от култура.

Ричард намери стаята си за изключително удобна и мисис Клейтън се издигна още повече в очите му като домакиня.

Като бъркаше в джоба на сакото си, извади оттам къс сгъната, мръсна хартия. Погледна я с изненада, защото знаеше, че тази сутрин хартията не беше в джоба му.

Сети се как арабинът се улови за него, когато се препъна. Човек със сръчни пръсти спокойно можеше в такъв момент да пъхне къс хартия в джоба му, без той да го усети.

Разгъна листа. Бе мръсен и изглеждаше да е сгъван и разгъван много пъти.

На шест реда, изписани с донякъде разкривен почерк, майор Джон Уилбърфорс препоръчваше някой си Ахмед Мохамед като усърден и съвестен работник, способен да кара камион, да прави дребни ремонти и много честен. Беше едно от обикновените препоръчителни писма, които често се дават в Изтока. Датата бе отпред и осемнадесет месеца, което също не беше необичайно, тъй като подобни препоръки грижливо се съхраняваха от притежателите им.

Ядосвайки се на себе си, Ричард се опита, напълно в свой стил, да подреди в ума си събитията, случили се сутринта.

Факир Кармайкъл — Ричард вече бе уверен в това — бе почувствал живота си застрашен. Бил е преследван и затова се е укрил в консулството. Защо? За да намери убежище? Вместо това се бе сблъскал с една още по-непосредствена опасност. Там го очакваше врагът или поне негов представител. Търговският пътник очевидно бе получил много ясни заповеди, щом бе готов да рискува, като застреля Кармайкъл в самото консулство и то в присъствието на свидетели. Следователно мисията на Кармайкъл е била от огромна важност. Кармайкъл се бе опитал да прибегне до помощта на стария си приятел от ученическите години и бе успял да му даде този на пръв поглед невинен документ. Документът следователно бе много важен и ако враговете на Кармайкъл успееха да го заловят и да открият, че той вече не го притежава, без съмнение щяха да го потърсят и да се опитат да издирят човека или хората, на които Кармайкъл може да го е предал.

Какво общо имаше Ричард Бейкър с цялата работа?

Можеше да предаде документа на Клейтън, представител на Негово величество краля на Великобритания.

А можеше и да го задържи, докато Кармайкъл дойде да си го поиска.

След кратък размисъл се реши на второто.

Най-напред обаче взе някои предпазни мерки.

Откъсна половин бял лист от едно старо писмо и съчини препоръка за шофьор на камион с подобни, но различни думи. Ако препоръката представляваше някакъв шифър, това щеше да бъде достатъчно. Не беше изключено, разбира се, върху оригиналния лист да има някакво послание, написано с невидимо мастило.