Агата Кристи - Среща в Багдад

Някой в тази малка стая изпитваше ужасен страх.

Огледа присъстващите. Арабин в опърпано кафяво наметало, чиито пръсти лениво прехвърляха зърната на кехлибарена броеница. Наперен англичанин със сив мустак и вид на търговски пътник записваше цифри в малко тефтерче и се стараеше да изглежда съсредоточен и важен. Слаб мъж с уморен вид и много тъмна кожа, морно отпуснал се, с безизразно и безразлично лице. Човек с външността на иракски чиновник. Възрастен персиец с широка бяла роба. Нито един от тях нямаше разтревожен вид.

Тракането на кехлибарените мъниста придоби определен ритъм. Стори му се, колкото и странно да бе това, познат. Ричард се стегна и мобилизира вниманието си. Преди това почти бе заспал. Къс интервал — дълъг — дълъг — къс. Това беше морзовата азбука, не можеше да бъде друго. Бе му позната, част от работата му по време на войната бе свързана с нея. Лесно можеше да разчете чутото. БУХАЛ. Ф-Л-О-Р-Е-А-Т-Е-Т-О-Н-А. Що за чудо! Да. Точно така. Повтаряше Флореат Етона. Съчетанието се изчукваше или по-скоро изтракваше от един дрипав арабин. Божичко, какво означаваше това?

Бухал. Итън. Бухал.

Това бе неговият собствен прякор в Итън, където го бяха изпратили с чифт необикновено големи и масивни очила.

Хвърли поглед към арабина, оглеждайки всички подробности на неговата външност: раираната дреха, вехтата бежова риза, опърпания плетен червен шал, целият в бримки. Хора с такава външност можеха да се срещнат със стотици по кея. Очите на арабина бяха празни и не изразяваха нищо. Зърната обаче продължаваха да тракат.

Тук Факир. Внимавай. Неприятности.

Факир? Факир? Разбира се! Факир Кармайкъл, едно момче, което се бе родило или живяло в най-отдалечените краища на света. Туркестан ли беше или Афганистан?

Ричард извади лулата си. Всмукна, сякаш да провери дали не е задръстена, и след това започна да почуква с нея по близкия пепелник. Посланието прието.

След това три неща се случиха много бързо. По-късно на Ричард му бе трудно да ги възпроизведе.

Арабинът с дрипавата армейска куртка стана и се отправи към вратата. Като минаваше покрай Ричард, се препъна, инстинктивно протегна ръка и се вкопчи в него, за да не падне. След това се изправи, извини се и тръгна към вратата.

Всичко бе тъй изненадващо и се случи така бързо, че на Ричард му се стори, че вижда по-скоро филмови кадри, отколкото сцена от реалния живот. Напереният търговски пътник изпусна тефтерчето си и се опита да извади нещо от джоба на сакото си. Тъй като бе пълен, а костюмът му бе отеснял, изразходва една или две секунди, за да извади нещото, и именно в тези мигове Ричард започна да действа. Когато човекът измъкна револвер, Ричард го изби от ръката му. Револверът гръмна и един куршум се заби в пода.

Арабинът бе излязъл и вече се бе отправил към кабинета на консула, но изведнъж спря, обърна се и бързо побягна в обратна посока към вратата, през която бе влязъл, и изчезна в оживената улица.

Гавазинът се затърча към Ричард, който все още държеше за ръката пълния човек. Колкото до останалите присъстващи, иракският чиновник бе станал и от възбуда едва ли не танцуваше, мършавият мургав човек ги наблюдаваше втренчено, а възрастният персиец продължаваше да гледа невъзмутимо в пространството.

— Какво, по дяволите, правите? Как може така безотговорно да се размахва револвер? — скара се Ричард.

След моментна пауза пълният човек проговори жаловито с ясен лондонски акцент:

— Извинявай, старче. Чисто недоразумение. Просто бях несръчен.

— Глупости, та вие щяхте да застреляте арабина, който току-що излезе.

— Няма такова нещо, старче. Нямаше да го застрелям. Исках само да го уплаша. Изведнъж разпознах в него човека, който ми пробута фалшиви антики. Исках само да се пошегувам.

Ричард Бейкър бе чувствителен и деликатен човек, който не обичаше да се набива в очите на хората при каквито и да е обстоятелства. Инстинктът му го подтикваше да приеме обяснението на доверие. В края на краищата какво можеше да докаже? А и щеше ли старият му съученик Факир Кармайкъл да е благодарен за това, че е раздул случилото се? По всяка вероятност не, особено ако бе зает с някаква мисия, свързана с плащове и кинжали.

Ричард отслаби хватката си.

Много е лошо, казваше, да се вкарват огнестрелни оръжия в британското консулство. Не било разрешено. Консулът щял много да се ядоса.

— Извинявам се — каза дебелакът. — Малко недоразумение и толкоз. — Той се опита да тикне някакви пари в ръката на гавазина, който възмутено ги отблъсна.