Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Отравяне? От ухапването или се е случило в болницата?

— Още не е ясно. Утре ще знаят повече.

Проклет хаос. Катрине ненавиждаше хаоса. И къде се губеше Хари? По дяволите, по дяволите.

— По-кротко да не изкъртиш някоя плочка с тези токчета — предупреди я тихо Бьорн.

Хари каза на Олег, че диагнозата още не е уточнена, и лекарите не искат да се ангажират с прогноза. Обсъдиха някои неща от организационен характер, а те не бяха никак много. Останалото време прекараха в угнетителна тишина.

Хари си погледна часовника. Седем.

— Прибирай се, Олег. Хапни нещо и си лягай. Утре си на лекции.

— Само ако ми обещаеш да не мърдаш оттук. Не можем да я оставим сама.

— Ще стоя, докато сестрите ме изгонят. А това ще стане съвсем скоро.

— Но дотогава ще стоиш тук, нали? Няма да ходиш на работа?

— На работа ли?

— Ами… няма да продължаваш да работиш по онзи… случай, нали?

— Няма, разбира се.

— Знам какъв ставаш, когато се захванеш с убийство.

— Така ли?

— Да, спомням си разни неща. А и мама ми е разказвала.

— Ще гледам да бъда тук възможно повече — въздъхна Хари. — Няма да ходя в Управлението. Давам ти дума. Светът ще продължи без мен, но… — не се доизказа; продължението увисна във въздуха помежду им: „… но не и без нея“. Хари си пое дъх. — Как се чувстваш?

— Страх ме е — сви рамене Олег. — Сърцето ми се къса.

— Знам. Сега се прибери. Утре ела след училище. Аз ще дежуря от сутринта.

— Хари?

— Да?

— Дали утре ще има подобрение?

Хари го погледна. Във вените на това чернокосо момче с кафяви очи не течеше и капка от кръвта на Хари, но той сякаш се вгледа в огледало.

— Ти как мислиш?

Олег поклати глава. Бореше се с напиращите сълзи.

— И аз като теб съм бдял до болничното легло на майка ми. Час след час, дни наред. Бях по-малък от теб. Разяждаше ме отвътре.

Олег си избърса очите с опакото на дланта и подсмръкна.

— Съжаляваш ли, че си бдял така неотлъчно над нея?

— Не. Ето това е най-странното. Дори не разговаряхме, тя беше твърде омаломощена от болестта. Лежеше с отпаднала усмивка на устни и малко по малко чезнеше, както избледняват цветовете на картина, изложена на слънце. Това е най-кошмарният и най-хубавият ми спомен от юношеските ми години. Разбираш ли ме?

— Май да — кимна бавно Олег.

На раздяла се прегърнаха.

— Тате… — прошепна Олег.

Хари усети как топла сълза капна между ключиците му. Самият той не можеше да плаче. Не искаше да плаче. Четирийсет и пет процента. Цели четирийсет и пет процента.

— Тук съм, момчето ми — увери го той със стабилен глас и нетрепващо сърце. Чувстваше се силен. Напълно способен да издържи.

Мона До си беше обула маратонки, но въпреки това стъпките й кънтяха между контейнерите. Паркира малката си електрическа кола до входния портал и влезе в притъмнелия, безлюден контейнерен терминал — същинско гробище. А някога тук бе кипяла активна пристанищна дейност. Редиците контейнери представляваха надгробни камъни на мъртви и забравени пратки до получатели, или фалирали, или непожелали да потвърдят, че те са ги поръчали. Подателите пък вече не съществуваха и не можеха да приемат обратно изпратените стоки. Затова те продължаваха да залежават тук, на остров Ормьоя, като в транзитна зона без лимит за престой. Околната разруха влизаше в ярък контраст с обновлението и разхубавяването на Бьорвика. Там една след друга непрекъснато никнеха великолепни луксозни сгради, коя от коя по-красиви, а операта с вид на айсберг представляваше перлата в короната. Мона беше убедена, че тя ще се превърне в монумент на нефтената ера, своеобразен „Тадж Махал“ на социалдемокрацията.

Мона осветяваше пътя си с джобно фенерче. Изписаните върху асфалта букви и цифри й служеха за добър ориентир. Беше облякла черен клин и черно горнище на анцуг. В единия си джоб носеше лютив спрей и катинар, в другият — пистолет. Деветмилиметров „Валтер“. Отмъкна го от баща си без негово знание. Навремето, след като завършил медицина, в продължение на година служил като лейтенант в санитарните войскови части и после така и не върнал зачисленото му оръжие.

Под спортното горнище, под тънкия вълнен пуловер, под колана с пулсомер, опасал гърдите й, сърцето й непрекъснато ускоряваше ритъма си.

Указаното място с координати Н23 се намираше между две редици от контейнери, натрупани по три на височина.

Наистина се оказа клетка.