Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Тя кимна.

На Хари му идеше да стане, да заобиколи масата и да я прегърне. Но веднага се сети какво му беше казал Смит за близостта и интимността през погледа на жертва на изнасилване.

— Защо дойде да ми го кажеш?

— Защото той убива хора. Видях портрета във вестника. Той е. Мъжът със страшните очи. Помогни ми, чичо Хари. Помогни ми да предпазим татко.

Хари кимна, докато дишаше с отворена уста.

Аурура наклони глава с угрижен вид.

— Чичо Хари?

— Да?

— Плачеш ли?

В ъгълчето на устните си Хари усети соления вкус на сълза. По дяволите.

— Съжалявам — пророни задавено той. — Харесва ли ти чаят?

Хари вдигна глава и срещна погледа й. В очите й бе настъпила коренна промяна. Нещо се бе отпушило. 3а пръв път от дълго време тя гледаше с красивите си очи доскоро обърнати навътре.

Аурура стана, бутна чашата си, заобиколи масата, наведе се над Хари и го прегърна.

— Няма нищо — прошепна успокоително тя. — Няма нищо.

Марте Рюд се отправи към госта, току-що прекрачил прага на празния ресторант „Скрьодер“.

— Съжалявам, но преди половин час затворихме бара, а след десет минути работното ни време приключва.

— Направете ми едно кафе — помоли той с усмивка. Бързичко ще го изпия.

Марте се върна в кухнята. Готвачът си беше тръгнал преди повече от час. Нина — също. Понеделник вечер обикновено дежуреше само един сервитьор и макар да цареше затишие, Марте беше малко напрегната, защото за пръв път оставаше сама на смяна. Нина щеше да дойде след като затворят бара да й помогне да приключат касата.

За нула време кипна вода за една чаша кафе в термоканата. Сипа нескафе и поднесе напитката на клиента.

— Може ли да ви питам нещо? — той огледа димящата чаша. — Понеже виждам, че освен мен нямате други клиенти.

— Да — отвърна Марте, макар че й идеше да каже „не“. Искаше само той да си изпие кафето и да си тръгне, а тя да заключи вратата и да изчака Нина. После да се прибере. Първата й лекция утре започваше в осем и петнайсет.

— Наистина ли известният следовател Хари Хуле е редовен посетител на вашия ресторант?

Марте кимна. В интерес на истината тя не беше чувала за Хари Хуле, преди той да влезе в „Скрьодер“ по време на нейна смяна — висок мъж с грозни белези по лицето. Нина най-подробно й разказа за него.

— Къде седи обикновено?

— Ей там Марте посочи масата в ъгъла до прозореца. — Но според колегите напоследък не идвал толкова често както преди.

— Няма време да кисне по заведения, щом се е амбицирал да закопчае „този нещастен извратеняк“, както се изразява самият Хуле. Но това все още си е неговият бар. Разбирате ли какво имам предвид?

Марте кимна усмихнато, макар никак да не беше сигурна, че разбира.

— Как се казваш?

Марте се поколеба. Нещо не й харесваше насоката на разговора.

— След шест минути затваряме, а кафето е доста, та, ако искате да го изпиете…

— Знаеш ли защо имаш лунички, Марте?

Тя замръзна на място. Откъде беше научил името й?

— Като малка си нямала лунички. Една нощ обаче си се събудила. Имала си кябуслар , кошмари. Изплашена от тях, си се втурнала в спалнята на майка си с надеждата тя да те успокои, че чудовища и призраци не съществуват, Вътре обаче си заварила гол синьочерен мъж, седнал сгърчен върху гърдите й. С дълги заострени уши. От ъглите на устата му се стичала кръв. Застанала си на прага, вторачена в него с ужас. Той издул бузи и преди да се отдръпнеш, издухал върху теб цялата кръв, събрана в устата му. По лицето и гърдите ти се е посипал дъжд от ситни червени капчици. Тези кървави петънца, Марте, се са оказали незаличими въпреки усърдното миене и търкане. — Мъжът духна парата от кафето. — Това обяснява как си се сдобила с луничките, но не и защо. Отговорът на този въпрос е колкото елементарен, толкова и неудовлетворителен, Марте. Защото си се озовала не където трябва, не когато трябва. Светът чисто и просто не е особено справедлив. — Той поднесе чашата към устните си, зяпна широко и изля в устата си все още димящата черна течност.

Марте простена — от ужас, от недостиг на въздух, от страх пред предстоящото, все още недобило конкретен вид. Дори не видя струята от устата му, преди горещото кафе да плисне в лицето й.

Заслепена, тя се обърна, подхлъзна се върху покапалото по пода кафе, падна на коляно и го ожули, но се изправи и хукна към вратата, прекатурвайки стол, за да забави нападателя си, докато се опитваше да прогледне през лепкавата пелена пред очите си. Сграбчи дръжката и я дръпна. Вратата не помръдна. Мъжът беше плъзнал допълнителното резе отвътре и сега то пречеше вратата да се отвори. Марте чуваше скърцането на стъпки зад гърба си. Хвана врътката на резето с два пръста, но в този миг той сграбчи колана й и я дръпна назад. Марте се строполи на четири крака. Опита се да извика, ала от гърлото й се откъснаха само задавени хлипания. Стъпки. Застана пред нея. Тя не се опита да се надигне, не искаше да поглежда нагоре, не искаше да го вижда. Никога не беше сънувала кошмари със синьочерен мъж като малка. В кошмарите й имаше мъж с кучешка глава. Марте беше сигурна, че погледне ли нагоре, ще види именно него. Затова се взираше надолу, в острите бомбета на каубойските ботуши.