Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Съдейки по размерите й, навярно я бяха използвали за транспортиране на едро животно: слон, жираф или хипопотам. Едната й по-малка страница представляваше врата, но беше заключена с огромен катинар, покафенял от ръжда. В средата на по-голямата страница имаше по-малка незаключена врата, през която, предположи Мона, са хранили животното или са влизали да почистят клетката.

Тя хвана една от металните пречки и дръпна вратата. Пантите изскърцаха. Огледа се за последно. Навярно той беше пристигнал, спотайваше се някъде из сенките или зад някой контейнер и дебнеше дали тя ще се появи сама съгласно уговорката им.

Нямаше за кога да се двоуми. Мона приложи изпитаната си стратегия, преди да вдигне щанга във фитнеса: каза си, че решението вече е взето и точка; времето за размисъл е безвъзвратно отминало и оттук нататък й остава само да действа. Пристъпи в клетката, извади катинара от джоба си и го надяна така, че скобата му да обхване желязна пречка от клетката и вратата. Щракна катинара и прибра ключа в джоба си.

В клетката вонеше на урина. Дали човешка, или животинска, не можеше да определи. Застана в средата.

Вариантите бяха два: той да се появи откъм дясната или откъм лявата къса страница на клетката. Тя вдигна глава. Възможно беше и да се покатери върху контейнерите. Мона включи диктофона на мобилния си телефон и постави апарата върху смърдящия железен под. Повдигна ръкава на лявата си ръка и погледна часовника. 19,59. Запретна маншета на дясната. Пулсомерът отчиташе 128 удара в минута.

— Здравей, Катрине, аз съм.

— Добре че се обаждаш, Хари. От няколко часа се мъча да се свържа с теб. Не получи ли съобщенията ми? Къде си?

— Вкъщи.

— Пенелопе Раш е мъртва.

— Прочетох в интернет. Някакви усложнения, май така пишеше… Сега обаче си имам други грижи.

— Какви?

— Приеха Ракел в болница.

— Олеле. Нещо сериозно ли?

— Да.

— Боже мой, Хари. Колко сериозно?

— Още не се знае, но няма да мога да участвам в разследването. Ще бъда почти непрекъснато в болницата.

Мълчание.

— Катрине?

— Да? Да, разбира се. Прощавай, просто ми дойде като гръм от ясно небе. Разчитай на пълното ми разбиране и съчувствие. Божичко, Хари, имаш ли с кого да споделяш? Искаш ли да дойда…

— Благодаря ти, Катрине, но те чакат други задължения. Навън се разхожда опасен престъпник. Разпускам моя екип. Действай на собствени мускули. Използвай Смит. Той има по-къси социални антени дори от мен, но не е страхлив и умее да мисли разчупено. Андерш Вюлер е интересен кадър. Натовари го с повече отговорност. Току-виж изскочило нещо.

— И аз съм си го мислила. Ако има нещо ново, без значение какво, обади се.

— Непременно.

Затвориха, Хари стана. Тръгна към кафемашината. Улови се как си тътри краката по пода. Никога не му се беше случвало да си влачи краката. С кана в ръка започна да оглежда пустата кухня. Беше забравил къде е оставил чашата си за кафе. Върна каната на мястото й, седна до масата и набра Микаел Белман. Включи се гласова поща. Още по-добре. И без това нямаше намерение да бъде многословен.

— Хуле съм. Жена ми се разболя. Вече не ме брой. Решението ми е окончателно.

После остана седнал и се загледа през прозореца към светлините на града.

Замисли се за водния бивол и за лъва. Тежащият един тон бивол с увиснал от гърлото му лъв. Биволът кърви, но все още е загубил незначително количество кръв. Успее ли да отърси лъва от себе си, лесно ще го стъпче под копитата си до смърт и ще го наниже на рогата си. Но време няма. Трахеята му е приклещена, нужен му е въздух. Скоро ще заприиждат още лъвове, прайдът е надушил прясната кръв.

Хари гледаше светлините. Никога не му се бяха стрували толкова далечни.

Годежната халка. Валентин й беше надянал пръстен и се беше върнал. Точно като Годеника. По дяволите. Хари отпъди асоциациите. Беше време да даде малко почивка на мозъка си. Да го изгаси и заключи.

Ето така. Точно така.

В 20,14 Мона чу звук. Идваше от мрака, сгъстил се постепенно, докато тя стоеше в клетката. Мярна движение. Нещо се приближаваше. Преговори си наум няколкото подготвени въпроса. Докато ги съставяше, се питаше от какво се бои повече: че той ще дойде или че няма да дойде. Сега вече изобщо не се чудеше какъв е отговорът. Пулсът й туптеше в гърлото. Стисна дръжката на пистолета в джоба на горнището си. В мазето на родителите си се пробва да постреля. От шест метра улучи импровизираната си мишена — мухлясал дъждобран, закачен на кука на стената.