Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

По-нагоре по булеварда движението се отпуши.

— Ще изчакам в колата — Андерш спря пред входа на третия корпус в болничния комплекс.

— Може да се забавя. Защо не седнеш в чакалнята?

— Не, благодаря — усмихна се Вюлер. — Болниците навяват кофти спомени.

— Мхм. Майка ти ли?

— Как позна?

Хари сви рамене.

— Явно става дума за много близък човек. Като малък и аз изгубих майка си, докато лежеше в болница.

— И тя ли си е отишла заради лекарска грешка — като моята?

— Не, беше неизлечимо болна. Затова поех вината върху себе си.

— А моята майка я погуби един от „белите престилки“, самопровъзгласил се за господ. Затова дори не искам да стъпя в болница.

На влизане Хари се размина с мъж с букет пред лицето. Странно. Все пак се очаква хората да внасят цветя в болницата, а не да ги изнасят.

Олег седеше на диван в чакалнята. Прегърнаха се, докато около тях пациенти и посетители продължаваха приглушено да разговарят и разсеяно да прелистват стари списания. Олег почти беше настигнал Хари на ръст. Не му достигаха само няколко сантиметра. Случваше се Хари да забрави, че момчето вече е пораснало, колкото има да расте, и всъщност няма пречки Хари да си осребри печалбата от техния облог.

— Казаха ли нещо друго? — попита Олег. — Подробности какво й е и дали е опасно?

— Не. Не се безпокой твърде много. Те си разбират от работата. Въвели са я в изкуствена кома и контролират състоянието й, нали?

Олег отвори уста, но я затвори и кимна. Хари разбра. Момчето се досещаше, че Хари му спестява истината. И не възразяваше да бъде пощадено.

Появи се медицинска сестра и ги покани да влязат при Ракел.

Хари пристъпи пръв в стаята.

Щорите бяха спуснати.

Отиде до леглото. Вгледа се в бледото лице. Тя изглеждаше толкова отдалечена.

Твърде отдалечена.

— Д-диша ли? — попита Олег.

Стоеше зад Хари, както се криеше като дете, докато минаваха покрай някое от множеството едри кучета в Холменколен.

— Да — потвърди Хари и посочи мигащата апаратура.

Седнаха от двете страни на леглото. Когато си мислеше, че другият не го гледа, всеки от тях мяташе крадешком око към зелената подскачаща линия на монитора.

Катрине гледаше гората от ръце.

От началото на пресконференцията бяха изминали едва петнайсет минути и нетърпението в залата вече се усещаше осезаемо. Тя се питаше кое разбунва духовете повече: липсата на новини за издирването на Валентин Йертсен или липсата на новини за следващата жертва, набелязана от Валентин Йертсен. От последния му набег бяха изминали цели четирийсет и шест часа.

— Опасявам се, че ще трябва да се повторя. Ако няма въпроси, които да не са били задавани досега…

— Как ще коментирате третото убийство от серията? — извика журналист от дъното на залата.

Катрине видя как безпокойството плъзна из залата подобно на концентрични кръгове около предмет, хвърлен във вода. Погледна Бьорн Холм, седнал на първия ред, но в отговор получи само свиване на рамене. Катрине се наведе към микрофона:

— Възможно е в момента някой да разполага с информация, която още не е доведена до мое знание, затова ще отговоря на този въпрос, след като се запозная с новопостъпилите сведения.

— От болницата съобщиха в официално изявление, че Пенелопе Раш е починала — обади се друг журналист.

Катрине се надяваше по лицето й да не проличи колко силно объркване изпита. Как е възможно, смая се тя. Та нали според лекарите животът на Пенелопе Раш се намираше извън опасност?

— Приключвам пресконференцията. Когато разполагаме с повече информация, ще бъдете уведомени — Катрине събра листовете на купчина, с бързи крачки слезе от подиума и излезе през страничната врата. — Когато разполагаме с повече информация от вас — промърмори тя и изруга под носа си.

Тръгна надолу по коридора, набивайки крак. Какво, по дяволите, се беше случило? Дали нещо се бе объркало по време на лечението? Катрине се надяваше за смъртта на Раш да има медицинско обяснение: непредвидени усложнения в хода на лечението, рязко влошаване на състоянието, довело до фаталния край; надяваше се дори да е станала лекарска грешка. Молеше се само да не е другото: Валентин да се е върнал, както се беше зарекъл. Не, пълен абсурд, успокояваше се тя, та нали настаниха Пенелопе в стая, чийто номер персоналът съобщи само на най-близките й хора.

Бьорн я настигна тичешком.

— Обадих се в Юлеволската болница. Починала е от отравяне. Дори да го били открили по-рано, нямало как да я спасят.