Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— От онези, на които можеш да откажеш.

— В такъв случай събуди любопитството ми — Мехмет го пусна да влезе пръв, последва го и заключи. Запали осветлението от ключа зад плота.

— Барът общо взето е хубав — Хари опря лакти на плота и вдиша.

— Да не искаш да го купиш? — попита сухо Мехмет и наля вода в едно джезве.

— Да.

— Дай оферта — засмя се Мехмет.

— Четиристотин трийсет и пет хиляди.

— Откъде разполагаш с толкова пари? — навъси се Мехмет.

— От Даниал Бенкс. Сутринта имах среща с него.

— Сутринта ли? Че сега колко е…

— Станах рано. Той — също. Е, не съвсем доброволно. С малко помощ от моя страна.

Мехмет срещна кръвясалия поглед на полицая.

— Говоря образно — поясни Хари. — Знам къде живее. Позвъних и му отправих предложение.

— Какво предложение?

— От другия вид. От онези, които не можеш да отхвърлиш.

— По-конкретно?

— Купих дълга на „Джелъси“ на номиналната стойност срещу обещанието да не пратя Икономическа полиция по петите му въз основа на член 295 за вземане на прекомерно висока лихва.

— Шегуваш се!

— Възможно е леко да преувеличавам — сви рамене Хари. — Можеше и да ми откаже, разбира се. С обяснението, че член 295 за мое съжаление е отменен преди няколко години. Накъде ли щеше да тръгне този свят, ако престъпниците следяха по-отблизо отколкото полицаите промените в закона? Така или иначе, той прецени, че обещаните от мен главоболия не си струват, и предпочете да пожертва кредитния договор, сключен с теб. Този документ — полицаят постави върху барплота лист, изписан на ръка — … потвърждава, че Бенкс прехвърля всички твои задължения на мен, а аз, Хари Хуле, съм гордият собственик на вземане от 435 000 крони на Мехмет Калак, ипотека върху движимото имущество в бара и върху договор за наем.

Мехмет прочете няколкото изписани реда и поклати глава.

— Ти ме разби. И си имал близо половин милион готови пари, които си броил на Даниал Бенкс на момента?

— Известно време работих като събирач на дългове в Хонконг. Беше… добре платено. Натрупах малко спестявания. Връчих на Бенкс чек и извлечение от сметката ми.

— Сега значи на теб ще трябва да си изплащам кредита с натрупаните лихви? — засмя се Мехмет.

— Не и ако приемеш предложението ми.

— А то е…?

— Да преобразуваме дълга в собствен капитал.

— Ти поемаш бара?

— Ще купя дял. Ще сме партньори. Давам ти възможност да изкупиш моя дял, когато пожелаеш.

— И какво искаш в замяна?

— Да ходиш на турска баня, докато мой приятел наглежда бара.

— Какво?

— Ще се потиш и ще се киснеш в Кагалоглу хамам, докато чакаш да се появи Валентин Йертсен.

— Знаем ли дали…

— Ще го познаеш.

— И кое ти дава тази увереност?

— Прочетох показанията ти. Ти казваш, цитирам: „Не съм го оглеждал продължително и внимателно и затова се затруднявам да го опиша.“

— Точно така е.

— Моя колежка запомняше всички човешки лица, които някога бе виждала. Беше ми обяснила, че способността да разграничаваш милиони лица и да ги разпознаваш е закодирана в част от мозъка, наречена fusiform gyrus. Без тази способност човешкият род не би оцелял. Можеш ли да опишеш последния посетител на бара вчера?

— Ами… не.

— И въпреки това ще го познаеш за секунди, ако той влезе в бара сега.

— Сигурно.

— Ето на това залагам.

— Залагаш цели четиристотин трийсет и пет хиляди от собствените си пари? Ами ако не го позная?

— Е, тогава поне ще си имам бар — Хари издаде напред долната си устна.

В 07,45 Мона До бутна вратата на редакцията на „Ве Ге“ и влетя вътре като хала. Изкара ужасна нощ. Макар че от контейнерния терминал отиде направо във фитнеса и блъска яко, та да я заболи цялото тяло, почти не мигна. Накрая реши да го обсъди с редактора си, без да навлиза в подробности. Да го попита дали източниците не губят правото си на анонимност, когато прецакат журналист. С други думи, имаше ли основания да се оплаче в полицията? Или беше по-умно да изчака и да види дали той пак ще се свърже с нея? Навярно въпреки всичко основателна причина ще обясни защо не е спазил обещанието си.

— Виждаш ми се уморена, До — подвикна главният редактор. — Снощи да не си вдигала купон?

— Де да беше така — промърмори Мона и стовари спортния си сак до бюрото. После си включи компютъра.

— От по-експериментален вид ли?

— Де да беше така — повтори по-високо Мона, вдигна глава и видя как няколко лица надничат иззад мониторите в обширния офис. Злорадо ухилени, любопитни физиономии. — Какво? — извика тя.