Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Следовател Бернтсен. Слушам.

В продължение на две секунди не чуваше нищо. Помисли си, че е затворила. После обаче гласът се появи съвсем до ухото му, нежен и гъделичкащ:

— Здравей, Трюлс, Ула е.

— Ула…?

— Ула Белман.

— А, здрасти, Ула, ти ли си? — надяваше се опитът му да се престори, че не я е познал, да е бил успешен. — С какво мога да ти бъда полезен?

— Ех, ама и ти как официалничиш — засмя се тихо тя. — Тези дни те мярнах из Управлението и ми хрумна, че отдавна не сме се виждали. Ей така, да си поговорим едно хубаво като някога.

„Ние двамата с теб никога не сме водили продължителен разговор“ — отбеляза наум Трюлс.

— Какво ще кажеш да се срещнем тези дни?

— Ами… добре — Трюлс се опита да сподави грухтящия си смях.

— Чудесно. Във вторник майка ми ще гледа децата. Тогава удобно ли ти е? Да пийнем по нещо и да хапнем?

Трюлс направо не вярваше на ушите си. Ула изяви желание да се видят. За да го разпитва за Микаел? Едва ли. Сигурно знаеше, че в последно време двамата рядко се засичат. Освен това предложи да вечерят заедно.

— С удоволствие. Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Просто ще ми е приятно да си побъбрим. Изгубила съм връзка с повечето приятели от гимназията.

— Нормално. Къде ти се ходи?

— От години не съм излизала на ресторант — засмя се Ула. — Вече не знам заведенията в Манглерю. Ти си живееш все там, нали?

— Да. Ами… Улсен още работи.

— Сериозно? Хайде да отидем там. В осем?

Трюлс кимна мълчаливо, преди да си даде сметка, че трябва и да отговори:

— Става — смотолеви той.

— Само те моля…

— Да?

— Да не споменаваш пред Микаел за уговорката ни.

Трюлс се задави.

— Изобщо ли?

— Нито дума. Значи, вторник, осем часът. Дотогава.

Ула затвори. Трюлс остана вторачен в телефона. Това действително ли се случи, или представляваше просто отглас от бляновете, които рисуваше през юношеските си години? Изпита прилив на толкова силно щастие, че гърдите му щяха да се пръснат. После го връхлетя паника. Нищо няма да излезе, изплаши се той. Да, по един или друг начин цялата работа ще пропадне.

Всичко пропадна.

Съвсем логично нямаше как това да просъществува дълго, беше въпрос на време да го изхвърлят от рая.

— Една бира — поръча той и вдигна очи към младата луничава сервитьорка, приближила се до масата му.

Нямаше грим. Беше събрала косата си в съвсем обикновена конска опашка и беше запретнала ръкавите на бялата си блуза, все едно се готвеше за сериозна и изтощителна работа. Зае се да записва поръчката в бележник, сякаш очакваше да е дълга. Това подсказа на Хари, че сервитьорката явно е нова, защото в „Скрьодер“ девет от десет поръчки се свеждаха само до питие. Първите няколко седмици щяха да й се сторят ад. Дебелашки подмятания на клиенти, зле прикрита ревност на най-впиянчените клиентки. Оскъдни бакшиши, никаква музика, предразполагаща да поклащаш бедра, докато разнасяш поръчките, никакви симпатични момчета няма да ти хвърлят погледи, само дърти, сприхави алкохолици, които да пъдиш след края на работното време. Това момиче щеше да започне да се пита струва ли си да се бъхти тук, за да си докара малко пари към студентския заем и да плаща за общежитие в централната част на града. Но — Хари знаеше — ако момичето избута някак първия месец и не се откаже, нещата полека-лека щяха да се променят. Щеше да започне да се смее на плоските шеги, да се научи да им отговаря подобаващо. А разберяха ли, че момичето не е заплаха за територията им, жените щяха да я направят своя изповедница. Полека-лека щяха да започнат да падат и бакшиши. Не големи, но от сърце, щедро гарнирани с окуражителни реплики и любовни обяснения. Щяха да й измислят и прякор. Прозвището вероятно щеше да бъде свързано с някой неин недостатък, но пък щеше да бъде гальовно и да я извиси сред тази простолюдна компания. Кари Тапишонката, Ленин, Калника, Мечката. На това момиче сигурно щяха да й лепнат прякор, свързан с луничките или рижата й коса. И докато съквартирантите в общежитието и вероятните гаджета се менят, хората в ресторанта постепенно щяха да се превърнат в нейно семейство. В едно мило, щедро, дразнещо, пропаднало семейство.

— Друго? — вдигна очи тя от бележника.

— Това е — усмихна се Хари.

Тя забърза към барплота, все едно някой й засича време. Пък знае ли човек, може би Нина наистина стоеше с хронометър зад бара.

Андерш Вюлер му изпрати есемес, че го чака в студиото за татуировки на „Сгургата“. Хари започна да му пише съобщение, че ще се наложи да се справи сам, но някой седна срещу него и той спря.