Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Не мога…

— Стефенс — пресече го Хари — знам, че витаем в сферата на догадките, но те моля. Моля те.

Лекарят го изгледа продължително и преценяващо. Изглежда, взе решение.

— Въз основа на настоящото й състояние и на резултатите от изследванията, според мен рискът да я изпуснем надвишава петдесет процента. С няколко пункта, но все пак надвишава. Причината да не обичам да се ангажирам с конкретни цифри пред близките на пациентите ми е, че те ги приемат твърде буквално. Ако например мой пациент почине по време на операция, при която теоретичният риск от фатален изход е възлизал на двайсет и пет процента, често ме засипват с упреци защо съм ги подвел.

— Четирийсет и пет процента шанс да оцелее?

— Към момента — да. Състоянието й обаче се влошава прогресивно и ако в рамките на едно или максимум две денонощия не открием основата причина, шансовете й ще спаднат още.

— Благодаря — Хари стана. Зави му се свят. И по инерция си помисли: колко ще е хубаво, ако ми причернее съвсем. Бърза и безболезнена смърт, идиотска и въпреки това не по-безсмислена от всяка друга.

— Осветли ме дали ще можем да се свързваме теб.

— Ще се погрижа да съм на разположение денонощно. Ако няма друго, което трябва да знам, бих искам да се върна при нея.

— Ще те придружа, Хуле.

Тръгнаха по коридора към стая 301. Той се простираше към ослепителна светлина и се губеше в нея. Ниското есенно слънце грееше през отворен прозорец. Подминаваха медицински сестри в призрачно бяло и пациенти в болнични халати, които, ни живи, ни умрели, немощно тътреха крака към светлината. Вчера двамата с Ракел се прегръщаха в голямото легло с мекия матрак, а ето днес тя лежи в страната Кома, сред призраци и привидения. Трябва да се обади на Олег. Да измисли как да му съобщи. Нуждаеше се от питие. Хари сам не знаеше откъде дойде тази мисъл, но тя се появи, сякаш някой я извика силно, изговори я буква по буква в ухото му. Налагаше се незабавно да я заглуши.

— Защо ти си приел Пенелопе Раш? — попита Хари. — Нали са я приели в спешното, а не в отделението?

— Защото имаше нужда от кръвопреливане. Аз съм хематолог и шеф на банка. Давам и дежурства в спешното.

— Шеф на банка?

Стефенс се досети, че мозъкът на Хари има нужда от малко разтоварване, съвсем кратка пауза от неприятностите.

— Шеф съм на местния филиал на кръвната банка. Май, по-логично е да ме наричат началник на баня, защото банката е разположена в старото помещение с лечебен басейн в мазето на тази сграда. Наричаме го „кървавата! баня“. Пък после ще разправят, че хематолозите сме нямали чувство за хумор.

— Мхм. Значи затова каза, че купуваш и продаваш кръв.

— Моля?

— Когато изрази предположение колко кръв е изгубила Пенелопе Раш на стълбите, обясни набитото си око именно с натрупания опит в покупко-продажбата на кръв.

— Имаш услужлива памет.

— Как е Пенелопе Раш?

— О, във физически аспект се възстановява бързо. Но ще й трябва психологическа помощ. Срещата с вампир…

— Вампирист.

— … е своеобразно знамение.

— Откъде-накъде?

— Описан е в Стария завет.

— Кой? Вампириста ли?

Стефенс пусна тънка усмивка:

— Притчи Соломонови, 30,14. „Има род, чиито зъби са мечове, и челюстите — ножове, за да пояжда сиромасите по земята и немотиите между людете.“ Пристигнахме.

Стефенс задържа вратата. Хари влезе в затъмнената стая. Навън, пред плътно затворените завеси, слънцето грееше, но тук, вътре, светлина идваше само от зелена линия, която описваше криви върху черен монитор. Хари се вгледа в лицето й. Изглеждаше толкова умиротворена. И толкова, толкова далечна, сякаш се носеше из тъмна вселена, до която той няма достъп. Хари седна на стол до леглото и изчака вратата да се хлопне зад лекаря. После хвана ръката й и притисна лице към възглавницата.

— Не се отдалечавай повече, скъпа — прошепна той. — Стига толкова.

Трюлс Бернтсен беше преместил подвижните прегради в офиса така, че никой да няма изглед към „клетката“, която делеше с Андерш Вюлер. Затова страшно се дразнеше на единствения човек с възможност да наднича към екрана на компютъра му, тоест на Вюлер, за ненаситното му любопитство — най-вече що се отнася до телефонните му разговори. В момента обаче копоят, дето си вреше носа навсякъде, отиде да провери студио за татуировки и пиърсинги — бяха получили сигнал, че там предлагат вампирски атрибути, например метални бижута с формата на челюст с хищни зъби. Трюлс възнамеряваше да оползотвори максимално отсъствието на Вюлер. Свали си последния епизод от втория сезон на сериала „Щитът“ и го пусна на съвсем слаб звук — колкото само той да го чува. Затова, естествено, не остана никак очарован от светването на мобилния си телефон, който се затресе като вибратор върху бюрото му под началните акорди на парчето „Не съм момиче“ на Бритни Спиърс. Трюлс харесваше поп певицата по малко мъгляви причини. Продължението на фразата — „но още не съм и жена“ — будеше смътна представа за девойка под легалната възраст за сексуални контакти, но Трюлс се надяваше, че не това е била причината да избере точно тази песен за сигнал на телефона си. Или? Бритни Спиърс в училищна униформа… Дали е извратено да лъскаш, докато я гледаш? Е, в такъв случай значи Трюлс е извратен. Номерът, изписан на дисплея, му изглеждаше смътно познат. Трюлс се притесни. Държавната приходна агенция? Спецзвеното за разследване на полицаи? Един човек със съмнителна репутация, за когото някога бе изпълнил поръчката да унищожи уличаващи го документи? Или друг, комуто дължеше пари или услуги? Този номер при всички случаи не беше на Мона До. Най-вероятно го търсеха по работа, с намерението да му възложат някаква задача. Следователно: ако вдигне, няма какво да спечели. Трюлс напъха телефона в едно чекмедже и насочи цялото си внимание към премеждията на Вик Маккей и колегите му от Ударната група. Обожаваше Вик. „Щитът“ беше кажи-речи единственият полицейски сериал, в който героите разсъждаваха и постъпваха като реални ченгета. Изведнъж, съвсем изневиделица, му просветна чий е номерът. Дръпна рязко чекмеджето и грабна телефона.