Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— В бункера няма добър обхват. Възможно ли е да се направи нещо по въпроса?

— Ще помоля Торд да инсталира рутер. Вече мога ли да вляза във владение на кабинета си?

Хари и Смит се возеха сами в асансьора.

— Избягваш зрителен контакт — отбеляза психологът.

— Такава е утвърдената поведенческа норма в асансьор, нали?

— Не говоря конкретно за сега, а по принцип.

— Ако да не търсиш зрителен контакт и да го избягваш е едно и също, сигурно си прав.

— Освен това не обичаш да се возиш в асансьор.

— Мхм. Толкова ли ми личи?

— Езикът на тялото никога не лъже. Смяташ ме за голям дърдорко, а?

— Първи ден ти е, сигурно си притеснен.

— Не, винаги бъбря толкова.

— Ясно. Впрочем не съм ти благодарил, задето размисли.

— Моля, моля. Редно е аз да се извиня за първоначалната си егоистична реакция. На карта са заложени човешки животи.

— Разбирам, че дисертацията е важна за теб.

— Разбираш, защото си един от нас — усмихна се Смит.

— От кои?

— От смахнатия елит. Сигурно си чувал за дилемата на Голдман от осемдесетте. На елитни спортисти се задава въпросът дали са склонни да вземат лекарствено средство, което ще им гарантира златен медал, но след пет години ще им коства живота. Повече от половината анкетирани отговарят утвърдително. Същото проучване е проведено и сред случайна извадка от населението. От двеста и петдесет запитани едва двама отговарят утвърдително. За повечето хора такава жертва звучи налудничаво, но не и за такива като нас, Хари. Защото ти би дал живота си, за да заловиш този убиец, нали?

Хари дълго гледа психолога. В главата му отекнаха думите на Столе: „Защото самият ти неведнъж си се оказвал заложник на болезнените си амбиции, нали, Хари? Сграбчиш ли, не пускаш току-така.“

— Друго да ме питаш, Смит?

— Да. Винаги ли е била с наднормено тегло?

— Коя?

— Дъщерята на Столе.

— Аурура ли? — Хари вдигна вежда. — Не, напоследък напълня.

— Подозирам, че следващият ми въпрос ще те засегне, Хари.

— Дай да проверим.

— Допускаш ли Столе Ауне да има кръвосмесителна връзка с дъщеря си?

Хари остана като треснат. Беше се спрял на Смит, защото му трябваха хора, способни да мислят разчупено, и докато Смит се представяше на ниво, Хари беше склонен да приема повечето му шантави приумици. Повечето, но не всички.

Смит вдигна отбранително длани:

— Ядосах те, виждам. Питам те, защото у нея забелязвам класическите признаци.

— Имаш двайсет секунди да се обосновеш. Гледай да ги оползотвориш.

— Казвам само…

— Осемнайсет.

— Добре де, добре. Първо, белези от самонараняване. Носеше тениска с дълги ръкави, за да скриват раните над китките й, които тя непрекъснато чешеше. Второ, занемарена хигиена. Отблизо лъхаше на пот. Трето, хранително разстройство. Прекомерното тъпчене или липсата на апетит са типични хранителни смущения при жертви на сексуални посегателства. Четвърто, психически статус. Изглежда най-общо депресирана, а вероятно страда и от тревожност. Наясно съм, че дрехите и гримът понякога заблуждават, но езикът на тялото и изражението са достоверен критерий. Пето, страх от физическа близост. По поведението ти разчетох, че в котелното се канеше да я прегърнеш. Тя обаче подмина разперените ти ръце. Затова именно си е преметнала косата над лицето, преди да влезе. Двамата с нея се познавате добре, прегръщали сте се и тя е предвидила ситуацията. Жертвите на сексуално насилие избягват интимност и физически контакт. Изтече ли ми времето?

Асансьорът спря рязко.

Хари пристъпи напред така, че да се извисява заплашително над Смит, и натисна копчето, което задържаше вратите затворени.

— Да предположим, чисто хипотетично, че си прав, Смит. — Хари снижи гласа си до шепот: — Дори Аурурада има проблеми, защо търсиш вината у Столе? Защото на времето те е изритал от университета в Осло и ти е лепнал прозвището Маймуната?

Хари забеляза как очите на Смит се наляха със сълзи от болка, сякаш го беше зашлевил. Смит премига и преглътна.

— По дяволите, сигурно си прав, Хари. Тълкувам разни мои наблюдения твърде предубедено, защото дълбоко в себе си все още изпитвам гняв. Просто ме озари внезапно хрумване, а както ти споделих, никак не ме бива по тази част.

— Понеже си наясно с тази своя слабост, предположението ти със сигурност не се гради просто върху случайно хрумване. Забелязал си нещо по-конкретно. Какво?

Халстайн Смит се поизправи.

— Видях баща, който води за ръка дъщеря на… колко? Шестнайсет-седемнайсет години? Колко трогателно, че все още се държат за ръце, помислих си най-напред; дано и аз да съм така близък с моите дъщери, когато навлязат в пубертета.