Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Там вътре — упъти го единият.

Хари спря пред посочената врата. Пое си дъх и освободи ума си от мисли. Влезе.

Постара се да попие възможно повече информация: светлина, миризми, обстановка, всичко налично. Плюс онова, което липсваше.

— Добро утро, Хари — поздрави Бьорн Холм.

— Може ли? — помоли тихо Хари.

Бьорн се отмести на крачка от дивана, над който се бе надвесил, и откри трупа. Вместо да се приближи, Хари се отдръпна назад. Сцената. Композицията. Съвкупността. После пристъпи напред и се задълбочи в детайлите. Жената седеше на дивана с разкрачени крака. Изпод набраната рокля надничаха черни бикини. Главата лежеше отпусната върху облегалката, а дългата изрусена коса висеше зад дивана. Във врата зееше дълбока рана.

— Била е убита там — Бьорн посочи стената до прозореца.

Хари плъзна поглед по тапета и необработените подови дъски.

— Този път кръвта е по-малко — забеляза Хари. — Не е прегризал сънната артерия.

— Може да не е успял да я улучи — предположи Катрине, която дойде от кухнята.

— Ако раната наистина е от ухапване, значи този тип има адски мощни челюсти — заключи Бьорн. — Средната сила на човешката захапка е седемдесет килограма на сантиметър, но този изверг е откъснал отведнъж гръкляна и част от трахеята. Дори да носиш железни зъби, за такива големи поражения е нужна много сила.

— Или много ярост — отбеляза Хари. — Има ли ръжда или боя около раната?

— Не. Парченцата от напуканите места вероятно са се отронили при нападението на Елисе Хермансен и сега няма какво да пада.

— Мхм. Или пък е използвал друг инструмент. Този път не е пренесъл тялото на леглото.

— Разбирам накъде биеш, Хари, но извършителят е един и същ — настоя Катрине. — Ела да видиш.

Заведе го в кухнята. Криминален експерт вземаше проби от вътрешността на стъклена кана от блендер, оставена в мивката.

— Направил си е шейк — поясни Катрине.

Хари преглътна. Каната беше омазана в нещо червено.

— От кръв и лимони от хладилника — Катрине посочи жълтите спирали от лимонена кора върху плота.

Хари усети начални пристъпи на гадене. Същото като с първото питие. От него ти се повдига и ти иде да повърнеш. След като обърнеш още две обаче, не можеш да се спреш. Кимна и излезе от кухнята. Огледа банята и спалнята и се върна в дневната. Затвори очи и се вслуша. Жената, позата на тялото, начинът, по който то беше изложено на показ подобно на експонат. И го чу. Ехото. Беше той. Нямаше кой друг да е.

Хари отвори очи. Пред него стоеше рус младеж. Струваше му се познат отнякъде.

— Андерш Вюлер — представи се младежът. — Следовател.

— Здравей. Завърши Академията преди колко? Година-две?

— Преди две.

— Поздравления за високия успех.

— Благодаря. Как само помните оценките на курсантите си!

— Нищо не помня. Просто разсъждавам. Щом си назначен в Отдела за борба с насилието като следовател само след две години служба, значи работата е ясна.

Андерш Вюлер се усмихна.

— Ако се натрапвам, кажете и няма да ви притеснявам. Но съм тук от два дни и половина, а ако извършителят на двете убийства е един и същ, в близко бъдеще никой няма да си губи времето да ме обучава. Затова ми се ще да ви следвам, за да усвоя тънкостите в занаята. Само ако сте съгласен, разбира се.

Хари огледа младежа. Спомняше си го. Беше се отбивал в кабинета му, все задаваше много въпроси. Толкова много, а понякога и толкова несъществени, че човек би го заподозрял в „хулефилия“. Хулефили в Академията наричаха студенти, дотам вманиачени по култа към Хари Хуле, че се случваше да кандидатстват за прием единствено заради него. Хари бягаше от тях като дявол от тамян. Но независимо дали Андерш Вюлер беше такъв, Хари му предричаше светло бъдеще с високия успех от Академията, с амбициите му, с усмивката и непринудената социална адаптивност. А преди Вюлер да сбъдне прогнозата за шеметна кариера, Хари можеше да използва будния му ум за служебни цели. Например за разкриването на убийство.

— Добре. Урок първи: ще се разочароваш от колегите си.

— Защо?

— Чувстваш се едновременно респектирай от по-висшестоящите и горд, защото си мислиш, че си се озовал сред каймака на полицейските кадри. Запомни: детективите са като повечето хора. Не сме особено интелигентни, някои от нас са си направо тъпи. Допускаме грешки, и то много. Рядко си вземаме поука от тях. Когато се изморим, понякога предпочитаме да поспим, вместо да продължим гонитбата, макар да знаем, че отговорът на загадката е на една ръка разстояние. И така, ако очакваш да ти отворим очите, да те вдъхновяваме и да ти разкрием нов свят от следователски тънкости, ще останеш разочарован.