Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Катрине остави телефона и пак се съсредоточи върху снимките.

Следващата.

Ами ако наистина убиецът вече си е набелязал нова мишена?

— П-постарай се п-повече, Ева — прошепна той. Вбесяваше се, когато не полагаха достатъчно усилия. Когато не почистваха жилищата си. Когато не поддържаха телата си. Когато не успяваха да задържат мъжете, посели семето си в техните утроби. Когато, вместо да нахранят детето си, го заключваха в дрешника и му обещаваха да получи шоколад, ако мирува вътре, а самите майки приемаха мъже, поднасяха им вечеря, а за десерт — и всичкия шоколад, забавляваха се с тях и пищяха от удоволствие така, както никога не играеха с децата си.

Много добре.

Щом е така, детето ще си поиграе с майката. И с такива като нея.

И той се впусна в игри. Доста грубички. Докато един ден го хванаха и го затвориха в помещение, по-тясно от дрешника — в килия в затворническото общежитие „Ила“ на улица „Йосинг“ 33. Според правилника за вътрешния ред представляваше национално изправително учреждение за лица от мъжки пол със „специални потребности от помощни мерки“.

Един от ония педали, психолозите, му обясни, че и сексуалният садизъм, и заекването се дължали на психически травми от детството му. Нищо подобно. Беше наследил говорния дефект от баща си, когото впрочем дори не беше виждал. Това му бе завещало скъпото му татенце: пелтеченето и един мръсен костюм. А колкото до садизма, мечтаеше да насилва жени, откакто се помнеше. За разлика от тях обаче той полагаше усилия. И в резултат почти преодоля заекването. Изнасили затворническата зъболекарка и избяга от „Ила“. После продължи с игричките. По-брутално от всякога. Това, че полицията го издирваше, само добави пикантен привкус към забавленията му. И един ден се озова лице в лице с онзи полицай и видя решимостта и омразата в погледа му. Разбра, че този мъж е способен да го залови. Способен да го запрати обратно в мрака на детството му, да го натика в заключения дрешник, където се опитваше да не диша, за да не поема в ноздрите си смрадта на пот и тютюн от дебелия омазнен вълнен костюм на баща си. Майка му разправяше, че го пазела, защото някой ден татко му можело да се върне.

Знаеше, че няма да издържи да го затворят пак. Затова се потули. Скри се от полицая с поглед на убиец. Три години кротува. Цели три години въздържание. И накрая пак го налегна чувството, че са го наврели в дрешник. После му се отвори възможност да си поиграе, без да рискува. Е, опасността да бъде разкрит, разбира се, не беше напълно елиминирана: задължително условие, за да се възбуди. Нуждаеше се от миризмата на страх — на своя собствен и на нейния. Нямаше значение на колко години са, как изглеждат, големи ли са, или малки. Стига да са жени. Или потенциални майки, както се изрази един от онези малоумни психиатри. Наклони глава и я огледа. Апартаментът не беше шумоизолиран, но това вече не го безпокоеше. Чак сега, когато я виждаше съвсем отблизо и на такава светлина, забеляза, че Ева със специалното име има пъпчици около устата, сега широко отворена. Тя без съмнение се опитваше да вика, но колкото и да се напъваше, нямаше да успее. Защото под отворената й уста зееше дупка със същата големина. Кървав зев в шията на мястото на гръкляна. Беше приковал Ева към стената на дневната, а от наръфаната й трахея бълбукаха и се пукаха кървави мехурчета. Вратните й мускули се стягаха и отпускаха като на болен от ХОББ [4], докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. И понеже дробовете й продължаваха да функционират, щеше да изкара още няколко секунди. Ала друго предизвикваше неговия захлас: като прегриза гласните й струни с железните зъби, успя да спре безконечното й каканижене.

А докато светлината в очите й гаснеше, той потърси в погледа й признаци на ужаса от предстоящия край, на желанието да поживее още секунда. Не ги откри. Защо тази жена не положи повече усилия? Навярно й липсваше въображение. Или вкус към живота. Вбесяваше се, когато толкова лесно се разделяха с живота.

Хари тичаше. Някои хора бягат, защото им доставя удоволствие. Например Харуки Мураками. Хари харесваше книгите му — освен онази за бягането, тя така и не успя да го грабне и не я прочете. Хари бягаше не защото обичаше да бяга, а защото му доставяше удоволствие да спира. Да е приключил с бягането. Виж, вдигането на тежести му допадаше. Болката, локализирана на конкретно място и ограничавана от издръжливостта на мускулите, от нежеланието да страдаш. Навярно това показваше колко слаб характер има и колко е склонен да избягва страданието, да търси анестезия още преди да го е заболяло.