Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— И това ще мине.

— Да се надяваме. Знаеш ли, Хари, с теб си приличаме. Родени сме да бъдем сами. Самотата ни привлича неудържимо.

— И затова все гледаме да се отървем от любимите си хора?

— Така ли постъпваме?

— Не знам. Знам само, че докато стъпвам по този толкова крехък лед от щастие, се боя до смърт. И понеже толкова се страхувам, ми се ще всичко да приключи и най-сетне да пропадна.

— Точно затова бягаме от любимите си хора. Търсим утеха в алкохола, в работата. В случайния секс.

„Вършим онова, с което можем да бъдем полезни-Хари пак се сети за думите на дядо си. — Докато близките ни кървят до смърт.“

— Не можем да ги спасим — отвърна тя сякаш в отговор на мислите му. — Нито пък те — нас. Само ние сме в състояние да си помогнем.

Хари усети как матракът потъна. Знаеше, че тя се е обърнала към него. Усещаше горещия й дъх по бузата си.

— Ти имаше любим човек в живота си, Хари. В твое лице и Ракел бе открила истинската любов. Не знам на кого от двама ви завиждах повече.

Кое го правеше толкова сензитивен, да не беше взел екстази или ЛСД? В такъв случай, къде ли се беше сдобил с наркотик? Нямаше никаква представа. Последното денонощие тънеше в черна дупка.

— Не бивало да се тревожим предварително, така казват. Но когато човек е наясно, че му предстоят единствено грижи, не разполага с друга въздушна възглавница, освен тревогата в аванс. А най-добрата подготовка за сблъсъка с нещастието е да живееш всеки ден като за последно. Нали?

„Бийч Хаус“. Спомняше си това парче. „Желания“. Е, значи не беше закъсал съвсем с паметта. Спомни си и бледото лице на Ракел върху бялата възглавница — светло и въпреки това мрачно, размито, близко и едновременно далечно, лице в тъмни води, което напира изпод кората лед. Спомни си и думите на Валентин: „Същият си като мен, Хари. Не ти трае търпилото.“

— Какво щеше да направиш, ако знаеше, че дните ти са преброени? — попита Катрине.

— Не знам.

— Щеше ли…

— Казах ти, не знам.

— Какво не знаеш? — прошепна тя.

— Дали бих спал с теб.

В последвалото мълчание Хари чу стърженето на метал, който вятърът влачеше по асфалта.

— Усети — прошепна тя. — Умираме.

Хари притаи дъх. Да, помисли си. Умираме. И долови, че и Катрине спря да диша.

Халстайн Смит слушаше как вятърът свирука във водосточните тръби и усещаше как подвява от прозорците. Постараха се да сложат максимално надеждна изолация, но оборът си е обор. Емилия. Някъде му беше попаднала информация, че системата за наименуване на ураганите с женски имена води началото си от роман, издаден по време на Втората световна война — там се разказвало за буря на име Мария. През седемдесетте обаче идеите за равноправие на половете си пробили път и нещата се променили. Появили се настойчиви призиви на разрушителните бедствия да се дават и мъжки имена. Смит гледаше усмихнатото лице над символа на скайп върху големия монитор. Гласът малко изпреварваше движенията на устните:

— I think I have what I needy thank you so much for being with us, mister Smith. At what for you must very late, no? Here in LA it’s nearly three p.m., and in Sweden? [11]

— Norway — поправи го c усмивка Халстайн Смит. — Almost midnight. No problem, Гт only glad the press finally realize vampirism is for real and are seeking information about it [12].

Размениха финални реплики и приключиха разговора. Смит отвори входящата кутия на имейла си.

Имаше тринайсет непрочетени писма. Без да ги отваря, от адреса на подателя и от посочената тема се досети, че му отправят покани за интервюта и научни форуми. Още не беше прочел имейла от „Сайколъджи Тудей“. Защото знаеше, че може да почака. Искаше да си запази това писмо за десерт.

Погледна си часовника. В осем и половина сложи децата да спят и както обикновено седна с Мей до кухненската маса да изпие чаша чай. Двамата обсъдиха как е минал денят, споделиха малките си радости и се оплакаха от дребните си разочарования, та да им олекне. През последните дни той съвсем закономерно имаше повече да разказва на Мей, отколкото тя на него, но Халстайн се стремеше при тези диалози да отделят на прозаичните, но не по-маловажни, домашни грижи толкова време, колкото и на неговите професионални изяви.

Защото онова, което често казваше на съпругата си, си беше самата истина:

— Прекалявам с говоренето, а няма смисъл. Същата информация за този окаян тип можеш да прочетеш и във вестника, скъпа.

Той надникна през прозореца. Оттук виждаше ръба на къщата, където сега спяха всичките му любими хора. Стената изпука. Тъмни облаци ту затуляха, ту откриваха луната и прелитаха все по-бързо по небето, а мъртвият дъб в полето размахваше голи клони, сякаш за да предупреди за задаващи се нови опустошения и още смърт.