Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

И понеже в ушите на Хари този звук напомняше удари на чук по меките тъкани на главата му, той реши да отвори. Пусна плота, направи крачка. И се строполи. И двата му крака бяха изтръпнали. Нима бе възможно? Пак се изправи и се добра до вратата, подпирайки се на маси и столове.

— Боже мой! — простена Катрине, когато той й отвори. — Пиян си!

— Възможно е. Ще ми се да се бях натряскал още повече.

— Търсихме те къде ли не, проклет идиот такъв! Тук ли беше през цялото това време?

— Не знам какво влагаш в „цялото това време“, но на барплота открих две празни бутилки. Да се надяваме, че съм се насладил максимално на съдържанието им, без да бързам.

— Скъсахме се да ти звъним.

— Сигурно съм си включил телефона на самолетен режим. Харесва ли ти плейлистата? Я послушай. Тази ядосаната е Марта Уейнрайт. „Bloody Mother Fucker Asshole”. Да ти напомня за някого?

— Дявол да го вземе, Хари, какво си мислеше, че правиш?

— Кой ти каза, че изобщо съм мислил? Както виждаш, в момента съм в летален, пардон, в летателен режим.

Тя сграбчи яката на якето му.

— Умират хора, Хари. А ти ми се правиш на оригинален.

— Че аз всеки ден се нравя на оригинален, Катрине. Да ти кажа, не съм забелязал това да влияе върху здравословното състояние на околните. Нито оздравяват, нито се влошават. Не се отразява и върху броя на жертвите на убийства.

— Хари, Хари…

Той се олюля и тогава му дойде на ум, че тя го хвана за яката най-вече за да му помогне да се задържи на краката си.

— Изпуснахме го, Хари. Трябваш ни.

— Добре. Чакай само да цапна едно.

— Хари!

— Викаш много… много силно.

— Тръгваме веднага. Дойдох с кола.

— В бара сега тече „щастлив час“ и не съм в състояние да работя, Катрине.

— Няма да работиш. Прибирай се да изтрезняваш. Олег те чака.

— Олег ли?

— Обадихме му се да ни отключи къщата в Холменколен. Толкова се боеше какво ще завари, че накара Бьорн да влезе пръв.

Хари затвори очи. Мамка му, само това не.

— Не мога, Катрине.

— Какво не можеш?

— Звънни на Олег и му предай, че съм добре. Помоли го да се върне при майка си.

— Той заяви много категорично, че ще те изчака да се прибереш.

— Не мога да се появя пред него в този вид. В момента няма как да съм от полза и за разследването. Съжалявам, но не подлежи на обсъждане — той хвана дръжката на вратата. — Върви си.

— И да те оставя тук?

— Ще се оправя. От сега нататък ще съм на чиста водица. И на „Колдилей“.

— Тръгвай — поклати глава Катрине.

— Няма да се прибирам.

— Не те и карам. Идваш у нас.

До полунощ оставаше един час. „При Улсен“ бе пълно с хора в зряла възраст. Гласът и саксофонът “С Джери Рафърти от тонколоните премятаха настрани косите на най-близкостоящите.

— Звукът на осемдесетте — извика Лиз. — Наздраве!

— Не е ли на седемдесетте? — поправи я Ула.

— Да, но тази музика дойде в Манглерю с десетина години закъснение.

Двете се разсмяха. Ула забеляза как Лиз поклати отрицателно глава към мъж, който я изгледа въпросително, докато минаваше покрай масата им.

— Тук съм вече за втори път тази седмица — отбеляза Ула.

— Така ли? Предишния път пак ли падна такъв купон?

— Нищо не може да се сравнява с твоята компания. Лиз. Времето си върви, но ти си си същата.

— Така е — Лиз наклони глава и огледа приятелката си — Ти обаче не си.

— Сериозно? Остаряла ли съм?

— Не. Не си мръднала, да му се не види. Но вече не се усмихваш.

— Наистина ли?

— Е, усмихваш се, но някак насила. Не като някогашната Ула от Манглерю.

— Е, вече отдавна не живеем тук.

— Да де, омъжи се, роди деца, построихте си къща. Но дори за такова семейство като твоето не си струва да си пожертваш усмивката. Какво стана всъщност?

— Ами и аз се питам същото — Ула се усмихна и отпи. Огледа се. Бяха заобиколени от посетители приблизително на тяхната възраст. He видя познати лица. Манглерю се бе разраснал. Някои се изнасяха, на тяхно място прииждаха други. Част от някогашните жители бяха умрели други се бяха изгубили. Трети пък си седяха вкъщи. Едновременно мъртви и изгубени.

— Подло ли ще е от моя страна, ако се опитам да отгатна? — попита Лиз.

— Давай смело.

Рафърти довърши куплета и Лиз извиси глас, за да надвиха партията на саксофона.

— Микаел Белман ти отне усмивката.

— Това наистина беше подло от твоя страна, Лиз.

— Да, но е вярно, нали?

— Донякъде да — Ула пак надигна чашата с вино.