Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Да?

— Ще се чувстваме по-спокойни, ако имам оръжие. Пистолет.

— Законът не ни позволява да ти зачислим оръжие без разрешително и положен изпит.

— А ако го броим като въоръжение при крайна необходимост? — предложи Вюлер.

Катрине го погледна. Затрудняваше се да прецени дали са налице основания да се възползват от „вратичката“, подсказана от младия колега. Но си представи как ще гръмнат вестниците, ако Валентин застреля Смит и се разчуе, че психологът е поискал оръжие, но са му отказали.

— Ще съдействаш ли на Халстайн?

— Да.

— Добре. Възложих на Скаре да провери влакове, кораби, самолети, хотели и пансиони. Дано Валентин няма документи за втора фалшива самоличност.

Катрине вдигна поглед към небето. Едно нейно гадже, запален по парапланеризма, й беше обяснил, че дори на земята да е съвсем тихо, само на двеста метра височина е възможно въздухът да се движи със скорост, надвишаваща ограничението на магистрала. Драйер. Холандска съпруга. Малко работа? Пистолет. Силно афектиран.

— Хари няма ли го вкъщи? — попита тя.

— Позвъних, обиколих къщата, надникнах през всички прозорци. Нищо — докладва Вюлер.

— Време е да съобщим на Олег. Сигурно има ключове.

— Заемам се веднага.

Тя въздъхна.

— Ако не го намерите, ще трябва да искаме от „Теленур“ да локализират телефона му.

Един от облечените в бяло криминалисти се приближи до нея.

— В багажника има кръв.

— Много ли?

— Много. Намерихме и това — той вдигна пред очите й голям прозрачен плик за улики.

Вътре имаше бяла блуза. Разпрана. Окървавена. С дантели. Отговаряше изцяло на описанието, което посетителите на „Скрьодер“ бяха дали за блузата на Марте Рюд в нощта на изчезването й.

Хари отвори очи и се взря в тъмното.

Къде се намирам, запита се. Какво се случи? Колко време съм прекарал в безсъзнание? Главата го цепеше, все едно са го фраснали с щанга. Сърцето му отмерваше монотонен ритъм в тъпанчетата му. Спомни си единствено, че е заключен. Доколкото можеше да прецени, лежеше върху под, облицован със студени плочки. Студени като във вътрешността на хладилник. Лежеше в нещо мокро и лепкаво. Вдигна ръката си и я огледа. Това по нея кръв ли беше?

Постепенно, лека-полека му просветна, че в тъпанчетата му отекват не ударите на сърцето му, а бас-китари.

„Кайзер Чийфс“? Най-вероятно. При всички случаи една от онези прехвалени британски банди, позабравени вече от Хари. Не че „Кайзер Чийфс“ правеха лоша музика. Просто не притежаваха нищо изключително и затова се бяха озовали сред онези безлични групи, които Хари беше слушал преди повече от една и по-малко от двайсет години. Такива музиканти просто не се задържат в паметта ти. Докато той например помнеше всеки тон и всяка дума от текста дори на най-идиотското парче от осемдесетте, в музикално отношение периодът оттогава досега представляваше бяло петно в съзнанието му. Точно каквото беше и времето от вчера до този миг. Едно нищо. Освен този настойчив бас. Или сърцебиенето. Или тропането по вратата.

Хари пак затвори очи. Подуши ръката си с надеждата полепналото по нея да не е кръв, урина или повръщано.

Басът започна да се разминава с ритъма на парчето.

Не, не беше бас. Някой думкаше по вратата.

— Затворено е! — извика Хари и веднага съжали за усилието, защото черепът му щеше да се пръсне.

Парчето свърши и тръгна песен на „Смитс“. Хари се досети, че явно, след като му е втръснало да слуша „Бед Кампъни“, е свързал телефона си към уредбата и си е пуснал музика оттам. „There Is A Light That Never Goes Out“. „Една светлина никога не угасва“. Щом казват. Думкането по вратата продължаваше. Хари запуши ушите си с длани. Към края на парчето, когато засвириха само цигулките, той чу някой да го вика по име. И понеже постоянните клиенти още не знаеха, че новият собственик на „Джелъси“ се казва Хари, а и защото позна гласа, той вдигна ръце, хвана се за ръба на барплота и се изтегли нагоре. Първо застана на колене, после се надигна, приведен напред. Тази поза можеше да мине за стоеж, защото подметките на обувките му бяха стъпили върху лепкавия под. Хари забеляза две празни, прекатурени бутилки „Джим Бийм“ с гърла, подаващи се извън ръба на плота, и схвана, че се е мариновал в повърнат бърбън. Видя лицето й пред прозореца. Изглежда, беше сама.

Той „преряза“ гърлото си с показалец, за да я отпрати, но тя му показа среден пръст и започна да чука по стъклото.