Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Майтапиш се, нали? Изключено е да сте чак толкова инфантилни!

Фалкайд се ухили и сви рамене.

— Да знаеш… — Брат се наведе към него, облиза червените си устни и понижи глас: — такива приказки са адски секси.

Фалкайд се засмя. Беше щастливо женен, но ако не беше, нямаше да откаже една вечеря в компанията на Катрине Брат. С удоволствие би гледал тези тъмни опасни очи и би слушал бергенското й задно „р“, напомнящо ръмжене на хищница.

— Една минута — обяви на всеослушание той. Седмината мъже спуснаха визьорите си в почти пълен синхрон. — Този тип имал „Рюгер Редхок“, така каза, нали?

— Според Хари държал такъв пистолет в бара, да.

— Чухте ли, момчета?

Командосите кимнаха. По твърдения на производителя новите визьори бяха изработени от пластмаса, годна да спре деветмилиметров куршум, но не и едрокалибрен, с какъвто стреляше „Редхок“. Фалкайд и без това никак не разчиташе на подобни гаранции. Те само правеха бойците по-непредпазливи.

— Ами ако окаже съпротива? — попита Катрине.

— Тогава ще го застреляме — прокашля се Фалкайд.

— Необходимо ли е?

— Сигурно ще се появи някой многознайко, дето после ще ни пили на главата, но ние предпочитаме да действаме на сигурно и да стреляме по хора, видимо готвещи се да открият огън по нас. Мисълта, че това е допустимо, допринася за работния ни комфорт. Май пристигнахме.

Стоеше до прозореца. Забеляза два мазни отпечатъка от пръсти по чашата. Пред него се откриваше изглед към града, но той не виждаше нищо, само чуваше сирените. Нямаше повод за притеснение. Сирени вият непрекъснато. Хората или ще вземат да се подпалят в домовете си, или да се подхлъзнат на пода в банята и да паднат, или да пребият гаджето. Във всички тези случаи викат спешна помощ. А тя пристига с воя на сирени, които скромно напомнят на автомобилите отпред да отбият и да им дадат път.

Съседите правеха секс. В разгара на работното време. Нелоялност — и към брачната половинка, и към работодателя.

Сирените ту стихваха, ту се извисяваха над жуженето на радиогласове отзад. Задаваха се: хора в униформи, с авторитет и пътно предимство, но без цел и замисъл. Знаеха единствено, че бързат, че ако не стигнат навреме, ще се случи нещо ужасно.

Виж, при въздушно нападение сирените действително означават нещо. Ознаменуват деня на Страшния съд. Прекрасен звук, от който косите ти настръхват. Да чуеш този сигнал, да си погледнеш часовника, да видиш, че не е точно дванайсет на обяд и да схванеш, че не се провежда техническа проверка. Ако някой ден реши да бомбардира Осло, ще го направи точно в дванайсет на обяд, тогава никому няма да хрумне да тича към бомбоубежище. Хората ще си останат по местата, някои ще се загледат към небето, питайки се какво време ги очаква, а други ще се чукат с гузна съвест, но въпреки това ще се чукат. Защото ние, хората, просто не можем другояче. Подвластни сме на същността си. Идеята как силата на волята, видите ли, била способна да ни накара да действаме противно на диктуваното от природата ни, е пълна залъгалка. Точно обратното е: силата на волята единствено ни подтиква да следваме повелите на природата си дори когато обстоятелствата ни поставят препятствия. Да изнасилиш жена, да сломиш с груба сила или с хитрост съпротивата й, да бягаш от полицията и отмъщението, да се криеш ден и нощ, нима това не значи да преодолееш всички препятствия само и само за да се любиш с тази жена?

Сирените се отдалечиха. Любовниците приключиха.

Той се опита да си спомни как звучи алармата, която сигнализира за важно съобщение и призовава аудиторията да слуша внимателно. Дали все още използват този сигнал? През неговото детство имаше кажи-речи само един радиоканал, но сега на каква ли честота трябва да включи човек, за да чуе този сигнал за изключително важно съобщение, но същевременно не дотам драматично, че да изисква да се втурнеш към бомбоубежище? Навярно съществува специален план за реакция в критична ситуация: по всички канали един глас оповестява… какво? Че вече е твърде късно; че бомбоубежищата са затворени, защото и без това не могат да ви спасят, нищо не може за ви спаси; в момента всичко се свежда до едно: да потърсите най-любимите си хора, да се съберете с тях, да се сбогувате и после да умрете. Той се беше убедил, че голяма част от хората подчиняват цялото си съществуване на една-едничка цел: да не умрат сами. Малцина успяват, но, боже господи, на какви жертви са склонни заради отчаянието и страха да не прекрачат прага към отвъдното, без да има кой да ги държи за ръка. Ами добре де, той ги държа за ръцете. Колко бяха? Двайсет? Трийсет? Това ни най-малко не смекчи ужаса и самотата им. Въпреки любовта му към някои от тях. Е, те, разбира се, издъхнаха, преди да са успели да го обикнат, но въпреки това си отидоха, обградени от любов. Замисли се за Марте Рюд. Трябваше да се отнесе по-внимателно към нея, а той взе, че се увлече. Надяваше се вече да е мъртва и да е умряла бързо и безболезнено.