Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Бяха ли успели? Навярно да. Навремето, когато беше малък и с баща му се изкачваха из планината, изморен, Микаел често си отдъхваше при мисълта за покорения връх. После обаче откриваше, че зад него се издига друг, по-висок.

Микаел Белман затвори очи.

И сега се чувстваше по същия начин. Изморен. Можеше ли да спре дотук? Да си легне, да почувства вятъра гъделичкането на пирена, нагорещения от слънцето камък. Да заяви, че ще остане тук. Споходи го шантава идея. Да звънне на Ула и да й каже точно това: оставаме тук.

Сякаш в отговор телефонът извибрира в джоба на сакото му. Сигурно го търсеше Ула.

— Ало?

— Катрине Брат съм.

— О, здравей.

— Само да те осведомя, че открихме зад какво име се крие Валентин Йертсен.

— Как?

— През август е изтеглил пари близо до Централната гара. Преди шест минути успяхме да го идентифицираме на запис от охранителна камера. Използваната карта е издадена на името на Александър Драйер, роден през 1972-ра.

— И?

— Въпросното лице е загинало в автомобилна катастрофа през 2010-а.

— А открихте ли негов адрес?

— Да. „Делта“ пътуват натам.

— Друго?

— Още няма. Предположих, че ще искаш да те държим в течение.

— Правилно.

Затвориха.

— Прощавайте — извини се сервитьорът.

Белман погледна сметката. Въведе доста по-голяма сума в ПОС терминала и я потвърди със зеления бутон. Стана и изхвърча навън. Залавянето на Валентин Йертсен би отворило пред него всички врати.

От умората му не остана и помен.

Джон Стефенс щракна ключа за осветлението. Луминесцентните лампи премигаха няколко секунди, преди да се стабилизират с бръмчене и да окъпят помещението в синя светлина.

Олег премига и ахна.

— Всичко това кръв ли е?

Гласът му отекна към дъното на помещението. Вратата се хлопна зад гърба им и Стефенс се усмихна.

— Добре дошъл в Кървавата баня.

Олег потръпна. Температурата вътре беше ниска. Синкавата светлина върху напуканите бели плочки подсилваше усещането, че се намират във вътрешността на хладилна камера.

— Колко… колко кръв има тук? — поинтересува се Олег и тръгна след Стефенс между редовете с червени найлонови сакове, закачени по четири на метална стойка.

— Достатъчно, за да изкараме няколко дни, ако Осло бъде атакуван от индианци лакота.

— Не съм ги чувал.

— Сигурно ги знаеш като сиукси — Стефенс стисна един сак и Олег видя как кръвта придоби по-светъл оттенък. — Приказките на белите, че индианците са кръвожадни диваци, са мит. Ако не броим индианците лакота.

— А белите? Жаждата за кръв не е ли равномерно разпределена сред представителите на различните етноси?

— Знам, че в днешно време така ви учат в училище: няма подобри и по-лоши. Всички са еднакви. Но повярвай ми, Олег, индианците лакота са били едновременно и подобри, и по-лоши. Ненадминати воини. Апашите разправяли, че ако се зададат шайени или чернокраки, те оставяли воините си да почиват и изпращали да се сражават момчетата и старците. Зададели ли се обаче индианците лакота, не изпращали никого. Без изобщо да се бавят, започвали да пеят траурни песни. И се молели да умрат бързо.

— Измъчвали ли са ги?

— Индианците лакота изгаряли пленниците си на части с парчета въглища — Стефенс продължи към вътрешността на помещението, където кръвните сакове висяха по-нагъсто и не достигаше толкова светлина. — Когато пленниците започвали да губят съзнание, мъчителите спирали и им давали вода и храна, за да удължат агонията им с още ден-два. Залците понякога се състояли от парчета, отрязани от собствената им плът.

— Това истина ли е?

— Поне така е останало в историята. Един воин от племето лакота на име Луна Зад Облак се прочул с това, че изпивал всичката кръв на всеки убит от него враг. Откровена историческа фалшификация, защото жертвите му са били много и той не би оцелял след подобни кървави пиршества, понеже в големи количества човешката кръв е токсична.

— Не знаех. Наистина ли?

— Да. Организмът не би смогнал да се пречисти от толкова желязо. Но знам, че въпросният воин действително е пиел от кръвта на жертвите си. — Стефенс спря до един сак. — През 1871-ва година моят прапрадядо бил открит без капчица кръв в тялото си в лагера на Луна Зад Облак в Юга, където отишъл като мисионер. В дневника си баба ми е написала, че прабаба ми благодарила на Господ след клането на индианци лакота при Ундид Ний през 1890-а. Като стана дума за роднини…

— Да?

— Тази кръв е на майка ти. Тоест, в момента е моя.