Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Радваме се, че отделихте от времето си да поговорите с нас, Белман — партийният секретар вдигна салфетката към устата си, за да сигнализира, че обядът е приключил, и кимна на двамата представители. — Процедурата е стартирана и както вече отбелязахме, се радваме изключително много, задето сте положително настроен при евентуално предложение от наша страна.

Белман кимна.

— В това множествено число включвате и министър-председателя, нали? — намеси се Исабеле Скойен.

— Без общо взето позитивната позиция от страна на премиера не бихме се съгласили да дойдем на този обяд

Първоначално от партията поканиха Микаел на разговор в правителствения комплекс, но след консултация с Исабеле Микаел им отправи контрапредложение: покани ги на неутрален терен. На обяд за негова сметка.

Партийният секретар си погледна часовника. „Омега Сиймастър“, забеляза Белман. Прекалено тежък и непрактичен. Превръща те в мишена за крадците във всеки град от Третия свят. Свалиш ли го за повече от едно денонощие, спира да работи и трябва да го сверяваш механично. А ако после забравиш да навиеш коронката към корпуса и се топнеш, да речем, в домашния басейн, часовникът се поврежда и ремонтът струва колкото четири други качествени часовника. Накратко: трябва непременно да си купи такъв.

— Както споменах обаче, за поста се спрягат няколко имена. Правосъдното министерство е един от горещите столове и няма да крия, че липсата на опит в политиката значително намалява шансовете.

Микаел издебна точния момент, изправи се и избута назад стола си едновременно с партийния секретар. Пръв му протегна ръка и се сбогува. Та той беше главен секретар на полицията, дявол да го вземе, от тях двамата той, Микаел, а не този сив чантаджия със скъпарски часовник, трябваше час по-скоро да се върне към отговорната си служба.

След като представителите на управляващата партия напуснаха ресторанта, Микаел и Исабеле Скойен седнаха. Бяха резервирали сепаре в един от новите крайбрежни ресторанти сред новопостроените жилищни комплекси в историческия район Сьоренга. Зад тях се издигаха възвишението Екебер и Операта, а отпред се простираше новият плаж. Малки вълни браздяха водата във фиорда. Платната на ветроходите приличаха на бели запетайки в далечината. По последни прогнози се очакваше бурята да връхлети Осло преди полунощ.

— Добре мина, а? — попита Микаел и наля в чашите им остатъка от водата „Вос“.

— „Общо взето позитивната позиция” — изимитира Исабеле и сбърчи нос.

— Какво те притеснява в този израз?

— Уклончивото „общо взето“. Досега не го бяха използвали. А по-колективното „кабинета на премиера“ вместо само „премиера“, говори, че се дистанцират.

— И защо ще го правят?

— Чу каквото чух и аз. Предимно те разпитваха за Вампириста и колко време ще отнеме да го заловите.

— Стига де, Исабеле, нормално е! В момента това е тема номер едно навсякъде.

— Питат те, защото всичко опира дотам, Микаел.

— Но…

— Не им трябваш нито ти, нито способностите ти да ръководиш министерство, не разбра ли?

— Е, малко пресилваш нещата, но да, в общи линии…

— Нужни са им атрактивната ти визия с тази превръзка над окото, героичният ти статус, популярността ти, твоят просперитет. Защото точно това липсва на сегашното правителство, а ти го въплъщаваш. Без изброеното няма да струваш и пукната пара в техните очи. А честно казано… — тя отмести чашата встрани и стана — и в моите.

— Какво? — усмихна се невярващо Микаел.

Исабеле Скойен свали късото си кожено палто от стоящата закачалка.

— Отлично знаеш, че не понасям неудачници. Пред пресата те изкарах герой, задето си спасил положението, изтупвайки праха от позабравения Хари Хуле. Дотук той арестува гол деветдесетгодишен дядка и пожертва живота на невинен барман. В резултат ти изглеждаш пълен неудачник, Микаел. Нещо по-лошо: в очите на обществото превърна и мен в неудачница. Това не ми харесва. Затова те оставям.

— Ти какво, да не ти е дошло? — засмя се Микаел Белман.

— Преди следеше по-внимателно цикъла ми.

— Е, твоя си работа — въздъхна Микаел. — Доскоро.

— Май си схванал „оставям“ само в конкретното му значение.

— Исабеле…

— Сбогом. Хареса ми какво им каза за успехите в личен план. Заложи на семейния живот.

Микаел я проследи с поглед. Вратата зад нея се хлопна.

Сервитьорът надникна. Микаел поиска сметката и плъзна поглед над фиорда. Говореше се, че проектантите на апартаментите до самия бряг не са съобразили с очакваните климатични промени и покачващото се ниво на водата. Микаел обаче го беше взел предвид. Неслучайно избра да си построи къща на голяма надморска височина, в квартал „Хойенхал“. Там бяха на сигурно място, морето не можеше да ги залее и удави, неканени гости и зложелатели не можеха да се промъкнат незабелязано до дома им, някаква си буря не можеше да отнесе покрива. Тяхната крепост бе годна да удържи доста по-сериозни набези. Белман отпи от чашата си. Намръщи се и огледа течността вътре. „Вос“. Защо хората са готови да се бръкнат надълбоко за вода, чийто вкус по нищо не превъзхожда обикновената чешмяна? Не защото смятат „Вос“ за по-вкусна, разбира се, а защото предполагат, че околните мислят така. Затова поръчват „Вос“, когато излязат на заведение с поразително скучните си кукленски женички и часовниците си водомери. Това ли е причината понякога да го наляга носталгия? По Манглерю. Прищяваше му се някоя събота вечер да се напие при Улсен, да се надвеси над барплота и да си налее халба на аванта, докато съдържателят блее в друга посока, да изтанцува последен танц, притиснал плътно Ула, докато титулярите в хокейния отбор на Манглерю и рокерите от клуб „Кавазаки 750“ го стрелкат злобно, а Микаел очаква с нетърпение двамата с Ула да си тръгнат, само двама-дваменички в нощта, да минат по „Плугвайен“ към хокейната зала и езерото Йостеншо, а там да спрат и той да й показва звездите и да й разправя как някой ден ще ги достигнат.