Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Фантастично! — възкликна Смит. — Не… е ли фантастично?

— Просто предпочитам да не се радваме прибързано — отвърна Бьорн. — Говори ли с Катрине, Андерш?

— Да. Даде ни разрешение да използваме „Делта“. Отрядът е в повишена готовност.

— „Делта“ са онези с автоматите и противогазите… нали?

— Започваш да влизаш в час, Смит — усмихна се Бьорн и забеляза, че Вюлер за пореден път си поглежда часовника. — Нещо притеснява ли те, Андерш?

— Дали да не се обадим на Хари?

— Звънни му, щом искаш.

В девет вечерта — Катрине току-що беше разпуснала оперативката на разследващата група — тя събра на куп книжата от бюрото си и тогава видя застаналия на вратата мъж.

— Смит? Вълнуващ ден, а? Върху какво работите вие долу?

— Опитваме се да се свържем с Хари.

— Още ли го няма?

— Няма го и не си вдига телефона.

— Сигурно е в болницата. Там задължават посетителите да си изключват мобилните апарати. Смущавали медицинската апаратура. Пълни глупости, разбира се. Като приказките как джиесемите разстройвали навигационните системи на самолетите.

Катрине забеляза, че Смит не я слуша, а се взира покрай нея.

Тя се обърна. На екрана на мултимедията все още стоеше снимка от свързания към нея служебен компютър. Кадър от местопрестъплението в „Джелъси“.

— Знам — кимна Катрине. — Страшничко е.

Психологът поклати глава с вид на сомнамбул, без да отмества поглед от екрана.

— Добре ли си, Смит?

— Не — бавно изрече той. — Не съм добре. Изпитвам непоносимост към кръв и към прояви на насилие и не знам дали ще понеса да гледам още човешко страдание. Този тип… Валентин Йертсен… като психолог се опитвам да го разглеждам в чисто професионален план, но имам чувството, че го намразвам.

— Никой от нас не е чак такъв железен професионалист, Смит. Малко омраза не е повод за притеснение. Понякога е приятно да имаш кого да мразиш, както се изразява Хари.

— Той ли го казва?

— Той или „Рага Рокерш“. Нещо друго да те тревожи?

— Говорих с Мона До от „Ве Ге“.

— Виж, тя също е сред обектите, заслужаващи да станат прицел на омразата ни. Какво иска тази жена?

— Аз я потърсих, не тя мен.

Катрине спря да подрежда листовете си.

— Изложих й при какви условия съм съгласен да дам интервю за Валентин Йертсен. Първо, да говоря за Йертсен в най-общ план и да не засягам нито с дума хода на разследването. Интервюто ще се излъчи в подкаст, тоест радиопредаване…

— Знам какво е подкаст, Смит.

— Така ще елиминирам възможността да ме цитират некоректно. Ще се разпространи само онова, което кажа. Имам ли благословията ти?

Катрине се замисли.

— Първият ми въпрос е защо.

— Защото се шири масова психоза. Съпругата ми се страхува, децата ми са изплашени, съседите и другите родители в училището също се боят. В качеството си на научен изследовател смятам за свой дълг да поразсея страховете им.

— Какво толкова ще им стане, ако се страхуват?

— Не четеш ли вестници, Катрине? Складовете на магазините за заключващи и алармени системи се опразниха в рамките на миналата седмица.

— Всички се страхуват от онова, което не разбират.

— Страхът е продиктуван и от друго. Първоначално си мислехме, че си имаме работа с вампирист в чист вид. Болен, сбъркан индивид, тласкан към агресия от дълбоки личностни разстройства и парафилии. Но това чудовище се оказа хладнокръвен, цинично пресметлив воин, способен на рационални преценки, който при нужди отстъпва — като в турската баня, например. И атакува при всеки удобен случай. Като… като на тази снимка. — Смит стисна очи и извърна глава. — Признавам, самият аз изпитвам страх. Цяла нощ не съм мигнал да си блъскам главата как е възможно един и същи човек да е извършил тези убийства, как изобщо можах да сгреша толкова. Умът ми не го побира. Но съм длъжен да го проумея, никой не притежава подобри предпоставки да разбере това от мен. Единствен аз мога да обясня как разсъждава това чудовище. Защото след като разбудя какво се върти в главата му, хората ще овладеят страха си. Няма да изчезне, но те ще се сдобият с увереността, че ще бъдат в състояние да вземат разумни предохранителни мерки, и това ще уталожи тревогата им.

Катрине сложи ръце на кръста.

— Да видим дали съм схванала правилно. И ти не разбираш как точно разсъждава Валентин Йертсен, но държиш да го обясниш на хората?

— Да.

— Да ги излъжеш, за да ги успокоиш?

— По-скоро ще успея да постигна второто. Първото едва ли. Даваш ли ми благословията си?