Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

— Хари?

Обърна се, но не видя никого. После, горе, по стълбите към втория етаж, тя се появи на светло. Беше облечена в торбеста раирана пижама, сигурно на баща й, предположи Хари.

— Извинявай, Аурура. Нямах избор.

— Знам. Прочетох в интернет, че е убил бармана. И чух разговора с татко.

Столе хукна към дъщеря си, размахвайки ръце. В очите му избиха сълзи.

— Аурура, не си длъжна… — гласът му се прекърши.

— Тате — тя седна спокойно на стълбите над тях. — Искам да помогна.

Мона До стоеше до Монолита [9]. Видя как Трюлс Бернтсен бързо приближава в мрака.

Когато се уговаряха да се срещнат в този парк, журналистката предложи няколко малко по-дискретни, по-слабо известни скулптури, защото дори през нощта Монолита привличаше туристи, жадни за забележителности. Но след три „а?“ й стана ясно, че Трюлс Бернтсен не познава нито една друга скулптура освен Монолита.

Тя го дръпна към западната страна на обелиска, по-далеч от двете двойки, които се любуваха на покривите на готическите църкви на изток. Подаде му плик с обещаната сума. Той го прибра във вътрешния джоб на дългото яке „Армани“, което, по една или друга причина, върху неговото тяло не стоеше като яке „Армани“.

— Нещо ново? — поинтересува се репортерката.

— Повече няма да ти снасям — заяви Трюлс и трескаво се озърна.

— И защо?

Той я погледна, сякаш за да провери дали не се шегува.

— Убиха човека, да му се не види.

— Значи следващия път ще гледаш да ни предоставиш информация, която да е по-малко… смъртоносна.

Трюлс Бернтсен изпуфтя.

— Вие, журналистическата пасмина, сте по-безскрупулни дори и от мен.

— Дали? Ти ни разкри самоличността на бармана, а ние все пак решихме да не поместваме нито името му, нито снимката му в материала.

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, До? — поклати глава Трюлс. — Току-що отведохме Валентин при човечец, виновен само за две неща: държал е бара, където Валентин е решил да се отбие преди едно от убийствата си, и се е съгласил да помогне на полицията.

— Говориш в множествено число. Да не би да те гризе съвестта?

— Ти какво, за психопат ли ме мислиш? Естествено е да възприемам случилото се като ужасна постъпка.

— Няма да отговоря на въпроса ти за психопата, но съм съгласна; напакостихме сериозно на невинен човек. Следователно повече да не очаквам информация от теб, а?

— Ако престана да ти снасям, оттеглянето ми от уговорката освобождава ли те от задължението да пазиш името ми в тайна?

— Спокойно, оставаш анонимен.

— Добре. Значи и вие сте имали съвест.

— Е, чак пък съвест… Правим го не толкова от загриженост за репутацията на източника, колкото от страх какво ще кажат колегите ни, ако изпортим свой информатор. Впрочем твоите колеги как реагираха?

— Усетиха ме и ме изолираха. Не присъствам на оперативките и съм в пълно неведение за хода на разследването.

— Ами? Усещам как изведнъж ми стана безинтересен, Трюлс.

— Цинична си, но поне си искрена, Мона До.

— Благодаря ти, предполагам.

— Е, имам малко информация като за сбогом. Но тя е на съвсем друга тема.

— Да чуем…

— Главният секретар Белман чука публична личност.

— За такива клюки няма пари, Бернтсен.

— Добре, не ми плащайте. Просто го публикувай.

— Редакторите не си падат по истории за известни личности, хванати в изневяра, но ако разполагаш с доказателства и искаш лично да направиш изявление за нашия вестник, може и да ги убедя. В такъв случай обаче ще те

цитираме и ще посочим цялото ти име.

— Това би било равносилно на самоубийство и ти го знаеш. Ще ти кажа къде се срещат. Изпратете папарак.

— Sorry, но не става така — засмя се Мона До.

— И защо?

— В чужбина пресата може и да се рови из извънбрачните афери на известните, но в малка Норвегия нещата стоят по друг начин.

— И защо?

— Според официалното обяснение — защото не падаме толкова ниско.

— А според неофициалното?

Мона потръпна зиморничаво и сви рамене:

— Понеже на практика човешкото падение няма граници, моята лична теория гласи, че отказът да се занимаваме с тази тема е пример за синдрома „всички-имаме-кирливи-ризи-така-че-я-по-добре-да-не-вадим-чуждите“.

— На норвежки, ако обичаш.

— Семейните редактори не са по-верни от всички други. Огласиш ли нечия забежка, рискуваш — в малка общественост като норвежката — да ти го върнат по същия начин. Ние пишем за кръшкачи в чужбина и евентуално за удар под пояса, нанесен от една публична личност на друга. Но да се ровим из чаршафите на двама души на високи властови позиции? — Мона До поклати глава.