Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Трюлс презрително издуха събрания въздух през носа си.

— И няма начин да го пробуташ на редакторите?

— Аферата хвърля ли сянка върху професионализма на Белман?

— Ами… ъъъ… не, не мисля.

Мона вдигна глава към Монолита, символизиращ безжалостния стремеж към върха.

— Явно наистина много мразиш този човек.

Трюлс не отговори. Доби леко озадачен вид, сякаш досега това изобщо не му беше хрумвало. Мона се запита какво ли се случва зад сипаничавото му, непривлекателно лице, чиято антипатичност се подсилваше от обратната захапка и малките озлобени очи. Почти й дожаля за него. Почти.

— Ще тръгвам, Бернтсен. Ще се чуем.

— Дали?

— Нищо не се знае.

Мона се отдалечи. По едно време се обърна и погледна към Трюлс Бернтсен, осветен от прожекторите около Монолита. Пъхнал ръце в джобовете си, прегърбен, той се взираше в нещо. В тази поза — неподвижно застинал като околните гранитни статуи — изглеждаше безпределно самотен.

Хари се взираше в тавана. Призраците не дойдоха. Навярно тази нощ нямаше да смущават сънищата му. Появата им беше непредвидима. Отборът им нарасна с още едно попълнение. В какъв ли вид щеше да го навести Мехмет? Хари се насили да изтласка неприятните мисли и се заслуша в тишината. Холменколен беше тих район. Трябваше да му се признае това безспорно предимство. Но на Хари му идваше твърде тих. Той предпочиташе да чува шумовете на града. Неслучайно в джунглата е ценно да чуваш всякакви звуци, които да те известят за наближаваща опасност, да ти подскажат какво се задава. Тишината съдържа твърде оскъдна информация. Ала не тишината го държеше буден, а празната друга половина на леглото.

На практика самотните нощи в леглото му многократно надхвърляха нощите, през които бе делил постелята си с жена. Защо тогава се чувстваше толкова сам, той, неизменният преследвач на самотата, никога неизпитващ потребност от други хора?

Хари се обърна на хълбок и се опита да затвори очи.

И сега не се нуждаеше от други хора. Не му трябваха хора.

Трябваше му единствено тя.

Нещо изпука. Навярно дървените стени. Или някоя подова дъска. Или пък бурята щеше да подрани, а призраците да закъснеят.

Хари се обърна на другата страна, пак затвори очи.

Пред спалнята нещо проскърца.

Хари стана, отиде до вратата и отвори.

Беше Мехмет.

— Видях го, Хари.

На мястото на очите му имаше две черни кухини и оттам със съскане се виеше дим.

Хари се сепна от кошмара.

Телефонът мъркаше като котка на нощното шкафче.

Хари вдигна.

— Да?

— Обажда се доктор Стефенс.

Хари изпита внезапна болка в гърдите.

— Става дума за Ракел.

Беше повече от ясно, че става дума за Ракел. Друг повод да се чуят, естествено, нямаше. Стефенс разбираемо започваше така издалеко само за да му предостави няколко секунди да се мобилизира преди предстоящите новини.

— Не сме в състояние да я изведем от комата.

— Какво?

— Ракел не се събужда.

— Тя… дали ще…

— Не можем да кажем. Хари. Знам, че имаш куп въпроси, но и ние имаме куп неизвестни. Друго няма какво да ти кажа, освен, че работим на пълни обороти.

да ти клатя, освен, че работим на пълни обороти.

Хари захапа бузата си отвътре, за да се убеди, че това не е просто началото на нов кошмар.

— Добре, добре. Може ли да я видя?

— В момента не, защото я преместихме в интензивното за наблюдение. Ще ти се обадя веднага щом получим някаква яснота. Но най-вероятно ще отнеме време, защото засега Ракел остава в кома, затова не стой със затаен дъх

Хари си даде сметка, че Стефенс е прав. Беше спрял да диша.

Затвориха. Хари продължи да се взира в телефона. Ракел не се събужда. Ами не се събужда, разбира се, кой би искал да се събуди? Хари стана и слезе на долния етаж. Затрака с кухненските долапи. Нищо. Празно, опразнено. Повика такси и се качи да се облече.

Той погледна синята табела, прочете името и намали. Отби в банкета и изгаси двигателя. Огледа се. Гора и шосе. Напомняше му за онези нищонезначещи, монотонни пътища във Финландия, където те спохожда чувството, че шофираш през безкрайна гора. Където дърветата стоят като безмълвна стража от двете страни на шосето, а да скриеш труп е толкова лесно, колкото и да го потопиш в морето. Изчака някаква кола да мине и погледна в огледалото, фарове не се виждаха. Нито отпред, нито отзад. Слезе на шосето, заобиколи и отвори багажника. Тя беше почти прозрачно бледа, избледнели бяха дори луничките й… А изплашените й очи чернееха огромни над кърпата, вързана пред устата й. Той я извади на ръце от багажника и я изправи на крака. Хвана белезниците и я преведе през шосето, през канавката, към черната стена от дървета. Включи фенера. Тя трепереше неистово, железните гривни дрънчаха.