Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

Катрине прехапа долната си устна.

— Прав си, че като специалист в тази област носиш отговорност за информираността на хората. Хубаво ще е, естествено, хората да се поуспокоят. Стига да не изнасяш следствени тайни.

— Няма.

— Не можем да си позволим повече теч на информация. Единствена аз от целия етаж знам какво прави в момента Аурура. Дори главният секретар не е в течение.

— Разчитай на пълната ми дискретност.

— Той ли е? Той ли е, Аурура?

— Тате, стига си ме пришпорвал.

— Ауне, дали да не поседнем навън и да ги оставим на спокойствие?

— На спокойствие? Това е дъщеря ми, полицай Вюлер, и тя иска…

— Послушай го, тате. Изчакайте отвън. Аз съм добре.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Напълно — Аурура се обърна към служителката на „Нокас“ и към полицая от „Грабежи“: — Не е той. Давайте нататък.

Столе Ауне стана и му се зави свят. Навярно защото се изправи твърде рязко. Или защото цяла нощ не беше мигнал. Или защото днес не беше сложил нито залък в устата си. Или защото от три часа не беше отлепял поглед от компютърния екран.

— Седни на капането, а аз ще донеса кафе — подкани го Вюлер.

Ауне само кимна.

Вюлер излезе. Столе се загледа в дъщеря си зад стъклената преграда. Аурура енергично подканяше полицая кога да превърта записа напред, кога да го стопира, кога да връща назад. Не си спомняше да е виждал дъщеря си толкова вдадена в някакво занимание. Навярно бурната му реакция и тревогата му бяха прекалени. Може би най-лошото вече бе отминало, навярно Аурура вече бе намерила начин да превъзмогне случилото се, докато те двамата с Ингри бяха тънали в блажено неведение.

Преди да дойдат в полицията, Аурура му обясни — както преподавател по психология обяснява на първокурсник — какво представлява професионалната тайна; обясни, че по силата на тази тайна Хари не е можел да разкрие какво му е доверила, а той е престъпил обещанието си чак когато е станало крайно необходимо. Хари бе запазил мълчание така, както Столе пазеше тайните, изповядани пред него от пациенти. Аурура все пак бе оцеляла. Смъртта. Напоследък Столе често мислеше за смъртта. Не за собствената си смърт, а за факта, че един ден и дъщери му ще умре, Защо тази мисъл му се струпаше толкова непоносима? Навярно нещата щяха да се променят, ако един ден с Ингри станат дядо и баба. Човешката психика е подвластна на биологични закономерности не по-малко от човешката физика. Стремежът към предаването на гените е, разбира се, необходима предпоставка за оцеляването на вида. Веднъж, преди доста време, Ауне беше попитал Хари дали не му се иска да има свое, биологично дете. Хари, явно неведнъж размишлявал по въпроса, си беше изградил твърдо мнение. Той смяташе, че в гените му не е заложен стремеж към щастие, а само към алкохола. По думите му никой не заслужавал да наследи подобни пагубни наклонности. Столе допускаше Хари да е преосмислил тази своя теория, защото през последните години Хари определено бе разбрал какво е щастие и се бе убедил, че притежава способността да се чувства щастлив. Столе си извади телефона. Прииска му се още сега, веднага, да се обади на Хари и да му изговори всичко това. Че той е добър човек, добър приятел, баща и съпруг. Е, звучеше малко като текст за некролог, но Ауне държеше да му го каже. Столе щеше да му признае колко е сбъркал, като е прокарал паралел между маниакалното му влечение към преследването на убийци и зависимостта му от алкохола. Защото ако зад любовта към чашката се крие желанието за бягство, зад другата му страст стоят съвсем различни подбуди. Главната му мотивация да бъде добър следовател беше стадният инстинкт — колкото и да не бе склонен да го признае пред себе си индивидуалистът Хари. Стадният инстинкт, разбиран в позитивен смисъл като морал и отговорност пред общността. Хари сигурно щеше да се изсмее на това съждение, но Столе държеше на всяка цена да му го сподели — само Хари да си вдигне проклетия телефон.

Столе забеляза как Аурура изправи гръб, а мускулите й се стегнаха, Дали…? После обаче дъщеря му пак се отпусна и махна с ръка да пуснат записа.

Столе долепи телефона до ухото си. Вдигни, за бога, вдигни!

— Успех в кариерата, в спорта и в личен план. Може и да е вярно — Микаел Белман плъзна поглед около масата. — Но аз съм преди всичко обикновено момче от Манглерю.

Преди самата среща Белман се безпокоеше да не би заучените клишета да прозвучат кухо, но Исабеле се оказа права: нужно е само елементарно вживяване от страна на оратора, за да придаде убедителност дори на най-нелепата баналност.