Ю НЕСБЬО - ЖАЖДА

От тонколоните дънеше парчето „All The Young Dudes“.

— Е? — попита Мехмет.

— Не е лошо, но повече ме кефи в изпълнение на Дейвид Бауи — гласеше отзивът от клиентелата. Която се състоеше само от Йойстайн Айкелан, седнал пред бара, защото работните му ангажименти бяха приключили.

Понеже в заведението нямаше посетители, Мехмет усили още уредбата.

— Фактите са си факти, колкото и да надуеш Хънтър! — извика Йойстайн и надигна дайкирито си.

Петото поред. По негово мнение, понеже лично бе приготвил коктейлите и дегустацията им се смяташе за част от обучението му за барман, разходите за тях представляваха разноски, свързани пряко с трудовите му правоотношения, и следователно по закон следваше да се приспаднат от сумата на годишните му доходи, вземана за данъчна основа. И понеже получаваше дайкиритата на преференциална цена, а възнамеряваше в данъчната си декларация да предяви искане за приспадане на реалната им продажна цена, пиенето не само

му излизаше безплатно, ами Йойстайн щеше да инкасира и печалба.

— Ще ми се вече да приключвам, но за да имам пари за наема, ще трябва да си смеся още едно — изломоти той.

— Повече те бива за клиент, отколкото за барман. Не че си некадърен барман, но по-добър клиент от теб досега не съм имал…

— Благодаря, скъпи Мехмет, сега…

— … е време да се прибираш.

— Така ли?

— Да — и за да придаде допълнителна тежест на думите си, Мехмет изключи музиката.

Йойстайн завъртя глава и отвори уста с очакването мислите му да приемат словесен израз, но това не се случи. Той повтори опита, претърпя пореден неуспех и затова само кимна. Закопча таксиджийското си яке, смъкна се от високия бар стол и се заклатушка към вратата.

— Няма ли да ми оставиш бакшиш? — подвикна шеговито Мехмет.

— Бакшишите не се приспадат от излага… — оплете се езикът на Йойстайн — … от отлага… абе майната му — отказа се той.

Мехмет взе чашата на Йойстайн, капна вътре малко препарат за съдове и я изми под чешмата. Мръсната посуда от тазвечершните клиенти не стигаше да напълни цяла миялна и нямаше смисъл да я пуска. Телефонът му, оставен върху вътрешната страна на барплота, светна. Търсеше го Хари. Ала докато си подсушаваше ръцете, за да вдигне, Мехмет долови нещо странно. Времето… От момента, когато Йойстайн бе отворил вратата на бара, до звука от хлопването й, беше изминало по-дълго време от обикновено. Навярно някой бе задържал вратата за няколко секунди. Мехмет вдигна глава.

— Таза вечер е умряла работа, а? — попита мъжът пред барплота.

Мехмет се опита да си поеме дъх, за да отговори. Без успех.

— На мен умрелите неща не ми пречат — продължи Валентин Йертсен. Защото влезлият беше именно той. Мъжът от горещата зала.

Безмълвният Мехмет посегна към телефона.

— Ако имаш добрината да го оставиш където е, ще ти направя услуга.

Мехмет не би се навил на това предложение, ако срещу него не бяха насочили голям револвер.

— Няма да съжаляваш — увери го Валентин и се огледа. — Жалко, че нямаш клиенти. За теб, де. Мен положението ме устройва идеално, защото ми предоставя възможност да привлека цялото ти внимание. Е, аз при всички случаи щях да го привлека, защото ти, естествено, изгаряш от нетърпение да узнаеш какво искам. Дали съм дошъл да изпия едно питие или кръвта ти. Прав ли съм?

Мехмет кимна бавно,

— Вторият сценарий е доста близък до ума, като се има предвид, че си единственият жив човек, способен да ме идентифицира. Неопровержим факт. Дори пластичният хирург, който… Е, да не се отплесваме от темата. Така или иначе, понеже изпълни молбата ми и остави телефона, а решението ти да ме предадеш на полицията все пак е дълг на всеки отговорен гражданин, ще направя един компромис за теб. Нали?

Мехмет кимна повторно. Опитваше се да прогони неизбежната мисъл: чака го сигурна смърт. Умът му отчаяно търсеше други вероятни развръзки на тази среща, но стигаше до едно и също заключение: чака го сигурна смърт. Сякаш в отговор на мислите му на прозореца до входа се почука. Мехмет плъзна поглед покрай Валентин. Две ръце и познато лице се притиснаха о стъклото, за да надникнат вътре. Влез, дявол да го вземе, влез!

— Не мърдай — нареди тихо Валентин, без да се обръща. Тялото му закриваше револвера и човекът отвън нямаше как да види оръжието.

Защо, да му се не види, просто не влезе?

Отговорът дойде в следващата секунда. Посетителят задумка гръмко по вратата. Валентин беше заключил с врътката отвътре.