Жорж Сименон - Мегре и детегледачката

За тази цел той разполагаше със стотиците хиляди фишове от съдебните архиви, обаче без съмнение единствен имаше достатъчно ясен спомен за тях, за да може търпеливо да постигне този свой блестящ резултат.

В първата купчина, която Мегре започна да разглежда, имаше около четирийсет снимки на дебели, добре поддържани мъже, които приличаха на гърци или левантинци, с гладки коси и много пръстени по ръцете.

— Не съм много доволен от тези тук — каза с въздишка Моерс, като че му бяха поставили задачата да режисира перфектно филм. — Но все пак можете да опитате. Лично аз предпочитам тези тук.

Във втория куп имаше само петнадесетина снимки. На всяка от тях му се щеше да ръкопляска, толкова бяха близки до представата за тази личност, която си беше създал от описанието на собственичката на „Отел Босежур“.

Мегре научаваше каква е професията на съответното лице от онова, което пишеше на гърба на снимките. Двама-трима продаваха информация за надбягвания. Имаше един крадец, когото познаваше много добре, защото лично го беше арестувал в един автобус. Имаше и лице, което наподобяваше клиент на специален вид заведения на вратите на големите хотели.

Пламъче на задоволство се бе появило в очите на Моерс.

— Много е забавно, нали? За жената нямам почти нищо, защото на нашите снимки хората по принцип не се снимат с шапки. Обаче въпреки това продължавам да търся.

Мегре пъхна снимките в джоба си и остана още малко, просто за удоволствие. После въздъхна и се запъти към съседната лаборатория, където продължаваха да работят върху съдържанието на тенджерките на Фернанда.

Но не откриха нищо. Или цялата история беше напълно измислена с цел, която не му беше известна. Или не бяха имали време да сипят отровата, или пък тя беше паднала в онази част от храната, която напълно се беше изсипала във вагона на метрото.

Мегре нямаше желание да минава отново през канцелариите на Съдебната полиция и се озова под дъжда на „Ке дез’ Орфевр“. Вдигна яката на пардесюто си и се запъти към моста Сен Мишел. Наложи му се да вдига ръка поне десетина пъти, преди да успее да спре такси.

— Площад „Бланш“. На ъгъла на улица „Льопик“.

Не беше в настроение. Беше недоволен от себе си и от развитието на следствието. Особено го беше яд на Филип Лиотар, който го бе принудил да изостави обичайните си методи и още от началото да задвижи всички полицейски служби.

Прекалено много хора се занимаваха с разследването и той не можеше лично да ги контролира. А и самото разследване се усложняваше все повече, изникваха нови действащи лица, за които Мегре не знаеше почти нищо и не беше в състояние да се досети каква роля играят.

На два пъти вече му се бе искало да започне разследването отначало, съвсем самостоятелно, бавно, обмислено, по любимия му начин. Но това вече не бе възможно, машината беше пусната в ход и нямаше никакъв начин да бъде спряна.

Искаше му се например да разпита отново портиерката, обущаря отсреща, възрастната госпожица от четвъртия етаж. Но какъв смисъл имаше? Всички ги бяха разпитвали — инспекторите, журналистите, любителите детективи, обикновените минувачи. Техните показания бяха публикувани във вестниците и не можеха повече да се отметнат от тях. Това наподобяваше следа, напълно изпотъпкана най-малкото от петдесетина души.

— Смятате ли, че книговезецът е убиец, господин Мегре?

Беше шофьорът на таксито. Беше го познал и сега свойски му задаваше въпроси.

— Не знам.

— На ваше място бих се заел най-напред с малкото момче. Това е според мен правилната следа. Но не го казвам само защото и аз имам хлапе на неговата възраст.

Дори шофьорите взеха да участват вече! Той слезе на ъгъла на улица „Льопик“ и влезе в бара на ъгъла да пийне една чашка. Дъждът се стичаше на големи капки от голямото платнище над терасата, където седяха няколко жени, застинали като в музея на восъчните фигури. Познаваше повечето от тях. Някои сигурно щяха да отведат клиентите си в „Отел Босежур“.

Една много дебела жена стоеше на самата врата на хотела, като препречваше влизането в него. Усмихна му се, като помисли, че идва за нея, но после го разпозна и му се извини. Той се изкачи по слабо осветените стълби и откри собственичката в канцеларията. Този път беше облечена в рокля от черна коприна. Беше си сложила очила със златни рамки. Косата й светеше в огненочервено.

— Седнете. Изчакайте за минутка, ако обичате.

Отиде до стълбището и извика:

— Ема, една кърпа в 17-а стая!