Жорж Сименон - Мегре и трупът в кабинета

— В каква посока тръгна колата?

— Към Сена.

— Не я ли чухте да спира малко по-надалеч, например, пред дома на господин Сер?

— Повече не й обърнах никакво внимание. Бях боса, а подът е студен, понеже ние с мъжа ми спим на полуотворен прозорец. Какво е направил?

Какво можеше да отвърне Мегре? След като й благодари, си тръгна, прекоси малката градинка и позвъни на вратата. Йожени му отвори и отправи мрачен, изпълнен с упрек поглед към него.

— Господата са горе! — обяви тя сухо.

Бяха приключили с партера. От първия етаж се дочуваха шумни стъпки, трясък от мебели, които някой влачи по пода. Мегре се качи и видя старата госпожа Сер. Беше седнала на стол по средата на стълбищната площадка.

— Вече не знам къде да седна — рече тя. — Все едно се местим да живеем на друго място. Но какво всъщност търсят те, господин Мегре?

Застанал по средата на една от стаите, окъпана в слънце, Гийом Сер пак палеше пура.

— О, боже, защо я оставихме да си тръгне! — въздъхна старицата. — Ако можех дори да предположа…

Тя не уточни какво би направила, ако бе успяла да предположи какви неприятности щеше да й навлече изчезването на снаха й.

Беше три и четирийсет, когато Мегре взе решение, и четири и двайсет и пет, когато разпитът започна. Обаче тържественият и едва ли не драматичен момент бе именно моментът на вземане на това решение.

Поведението на Мегре истински изненада онези, които работеха заедно с него в дома на улица „Дьо ла Ферм“. Още от сутринта имаше нещо необичайно дори в начина, по който комисарят ръководеше цялата операция. Не беше първото претърсване, в което те участваха. Но колкото повече напредваше търсенето им, толкова по-различно ставаше от всяко предишно. Трудно биха могли да определят разликата. Пръв забеляза това Жанвие, понеже той познаваше шефа най-добре от всички.

Когато им бе наредил да започнат, в погледа на Мегре бе проблеснало мъничко, радостно и едва ли не някак диво пламъче. Беше ги пуснал да тичат из къщата, все едно беше насъскал хайка кучета по прясна следа. Насърчаваше ги не толкова с гласа, колкото изобщо с цялото си поведение.

Дали това не се бе превърнало в личен въпрос, който трябваше да се реши между него и Гийом Сер? А по-точно казано: ако събитията бяха протекли по същия начин, щеше ли Мегре да вземе същото решение и в същия момент, ако мъжът от улица „Дьо ла Ферм“ не тежеше колкото него — погледнато и от физическата, и от душевната му страна?

Още от самото начало Мегре като че ли нямаше търпение да премери силите си лично с него.

В други моменти обаче мотивите му бяха съвършено различни. Интересно, дали не му доставяше в известен смисъл порочно удоволствие да обръща с главата надолу цялата къща?

Рядко им се беше случвало да работят в такава обстановка, в която царяха спокойствие и хармония. Но беше някак потайна, минорна хармония, в която и най-вехтите предмети не изглеждаха смешни и в която не бяха открили абсолютно нищо подозрително, дори след дългите часове на задълбочено търсене.

Когато Мегре заговори отново в три и четирийсет, все още не бяха открили нищо. Търсещите бяха обзети от известно притеснение и дори очакваха шефът вече да се оттегли, след като се извини.

Какво бе накарало Мегре да вземе това решение? А дали самият той знаеше? У Жанвие дори се прокрадна подозрението, че той може да е изпил прекалено много аперитиви, когато към един часа отиде да хапне на терасата на отсрещното бистро. Наистина в дъха му след това се долавяше мирис на перно.

Йожени не беше сложила масата за своите работодатели. На няколко пъти идваше да им шепне нещо на ухото — ту на старата госпожа Сер, ту на зъболекаря. В един момент забелязаха, че майката се храни права в кухнята, като че наистина местеха другаде цялата покъщнина. А понеже малко по-късно Гийом отказа да слезе, прислужницата се качи да му занесе сандвич и чаша кафе.

В този момент те тъкмо претърсваха тавана. Това беше най-интимната част от къщата, по-интимна дори от спалните и от шкафовете за бельо.

Таванът бе широк и се осветяваше от фенери, които хвърляха два големи светли правоъгълника върху сивкавия дървен под. Жанвие беше отворил два кожени калъфа и един от колегите от „Съдебна самоличност“ внимателно разглеждаше оръжието.

— Ваше ли е това оръжие?