Жорж Сименон - Мегре при министъра

— Много добре знаете защо.

„Не и срещу Маскулен!“ Беноа добре знаеше, че той винаги щеше да успее да се измъкне. А един Бог знае какво щеше да се случи на съучастника му.

— Не забравяйте, че докладът е у него.

— И какво от това?

— Ами нищо. Просто си затварям устата. Ще ме осъдят за това, че съм обрал апартамента на булевард „Пастьор“. Колко ще ми дадат за това?

— Около две.

— А колкото до Пикмал, той ме последва по свое желание. Не съм го заплашвал. Значи не съм го отвлякъл.

Мегре разбра, че няма да успее да измъкне повече нищо от него.

— Признаваш ли, че си бил в апартамента на булевард „Пастьор“?

— Ще си призная, ако нямам друг изход. Това е всичко.

Само след няколко минути се оказа, че наистина няма друг изход. Фльори се бе сринал и Лапоент дойде да предупреди шефа си за това.

— Не е знаел нищо за Маскулен, а до тази вечер не е знаел и за кого работи Беноа. Не е могъл да му откаже да му помогне заради някои неща, които онзи е направил навремето за него.

— Даде ли му да подпише показанията си?

— Ще се заема с това.

Ако Пикмал беше идеалист, то беше идеалист, тръгнал по лошия път. И наистина той продължаваше да мълчи. Дали разчиташе, че по този начин ще успее да получи нещо от Маскулен?

В три и половина, след като остави Жанвие и Лапоент с тримата мъже, Мегре взе такси и каза на шофьора да го закара на булевард „Сен Жермен“. На третия етаж още светеше. Поен беше наредил да го заведат незабавно в неговия апартамент.

Мегре намери цялото семейство в малкия салон, където преди това го бяха приели.

Огюст Поен, жена му и дъщеря му обърнаха към него уморените си очи, които все още не смееха да заблестят от надежда.

— Във вас ли е документът?

— Не. Обаче човекът, който го е откраднал от апартамента на булевард „Пастьор“, се намира в моя кабинет и си призна за това.

— Кой е той?

— Един бивш полицай, който е бил уволнен. Сега работи и за двете страни.

— За кого е работил този път?

— За Маскулен.

— Но тогава… — започна Поен и лицето му взе да се разведрява.

— Маскулен няма да каже нищо. Ако стане необходимо, просто ще окаже натиск върху онези, които са компрометирани. Няма да попречи да осъдят Беноа. А що се отнася до Фльори…

— До Фльори ли? Мегре само кимна.

— Той е един нещастник. Намирал се е в такова положение, че не е могъл да откаже.

— Нали ти казах — намеси се госпожа Поен.

— Да, зная, но не вярвах в това.

— Ти не си създаден за политиката. Когато всичко това свърши, надявам се, че…

— Най-важното е да бъде установено, че не сте унищожили доклада „Калам“ — каза Мегре, — а освен това, че е бил откраднат, както вие ми съобщихте в началото.

— Ще ми повярват ли?

— Беноа ще си признае.

— Той ще каже ли от чие име го е направил?

— Не.

— Фльори също ли?

— Фльори не е знаел това. Така че…

Току-що бяха снели един товар от плещите му, но Поен не можеше да се зарадва на това.

Разбира се, Мегре бе спасил репутацията му. При все това обаче Поен беше загубил играта.

Истинският победител си оставаше Маскулен. Освен ако Беноа не решеше в последния момент да каже всичко. Но това бе малко невероятно.

Маскулен знаеше това толкова добре, дори още преди Мегре да завърши разследването си, че нарочно му беше показал фотокопирната си машина. Това беше предупреждение. То означаваше приблизително: „Съобщение за заинтересуваните!“

За всички, които имаха някаква причина да се страхуват от публикуването на доклада, независимо дали става дума за Артюр Нику, все още в Брюксел, за политици или за когото и да било друг. Всички те вече знаеха, че Маскулен трябва само да си мръдне пръста, за да загубят доброто си име, а кариерата им да бъде съсипана.

В салона настъпи продължително мълчание. Мегре не се гордееше особено със себе си.

— След няколко месеца, когато всичко това бъде забравено, ще си подам оставката и ще се върнем в Ла Рош-сюр-Йон — промърмори Поен, като гледаше втренчено килима.

— Обещаваш ли? — извика жена му.

— Кълна ти се.

Тя се радваше без никакви задни мисли, понеже за нея мъжът й беше най-важен от всичко друго на света.

— Може ли да се обадя на Ален? — попита Ан-Мари.

— По това време ли?

— Не смяташ ли, че си заслужава да го събудя?

— Добре, щом така смяташ…

Сигурно и тя не успяваше да осъзнае напълно станалото.

— Нали ще пийнете все пак нещо? — промърмори Поен и погледна Мегре донякъде притеснено.

Погледите им се срещнаха. За сетен път на комисаря му се стори, че пред него стои човек, с когото си приличат като двама братя. И двамата имаха същия тежък и тъжен поглед, по един и същи начин изгърбваха раменете си.