Жорж Сименон - Мегре при министъра

Дали е видял Пикмал да излиза оттам? Не знам, а е възможно и никога да не разберем това. Впрочем няма и особено значение. Но така или иначе, Лаба е изпратил един от хората си при вдовицата, а после при секретарката на министъра… Знаеш ли, всички вие там, в твоето обкръжение, ми напомняте за купчина раци, които се бутат в кошницата. Но и някои други са се замислили какво точно става и са се опитали да разберат това, само че по-официално.

Мегре намекваше за улица „Де Сосе“. След като министър-председателят е бил предупреден за случилото се, беше естествено службите на Сигурността да започнат в една или друга степен тайно разследване. Изведнъж всичко започна да му изглежда едва ли не комично. Три различни групи бяха преследвали този доклад и всяка една от тях бе имала определени причини за това.

— Слабото място във всичко това е бил Пикмал, защото е било трудно да се разбере дали няма да проговори, ако започнат да го разпитват по определен начин. На теб ли ти хрумна всъщност да го доведеш тук? Или на Маскулен? Няма ли да ми отговориш? Добре! Но така или иначе, това не променя нещата. Във всеки случай трябвало е за известно време той да бъде изваден от играта. Не знам точно как си го направил, нито какво си му разправял. Забележи, че не го разпитвам. Той ще започне да разказва, когато реши да го направи. Тоест, когато си даде сметка, че се е превърнал в обикновена играчка в ръцете на двама подлеци. Единият — голям, а другият — дребен подлец.

Пикмал трепна, но пак не каза нищо.

— Този път казах всичко, което исках. Тук се намираме извън департамента Сена, както бездруго ще ми напомниш, така че аз действам извън правомощията си.

Той помълча малко, после каза:

— Подай ми белезниците, Жанвие.

Първата мисъл на Беноа бе да се съпротивлява. А беше и два пъти по-силен от Жанвие. Но след кратък размисъл подаде китките си и се изкикоти.

— Това ще ви струва скъпо и на двамата. Обърнете внимание, че нищо не съм казал.

— Да, нито дума. Вие, Пикмал, също тръгвате с нас. Макар че сте свободен, предполагам, че нямате намерение да останете сам тук, нали?

Но след като вече бяха излезли, Мегре се върна, за да изгаси електричеството.

— Имаш ли ключ? — попита той. — По-добре е все пак да заключим вратата, понеже ще мине доста време, преди да се върнеш тук да ловиш риба.

Всички едва се сместиха в малкия автомобил, а после изминаха целия път в мълчание.

На „Ке дез’ Орфевр“ Фльори очевидно не беше мърдал от стола си. Само подскочи на него, като видя бившия инспектор от улица „Де Сосе“.

— Няма нужда да ви представям един на друг, нали… — промърмори Мегре.

Беше единайсет и половина вечерта. Помещенията на Съдебната полиция бяха пусти. Светеше само в две от канцелариите.

— Моля те, свържи ме с министерството.

Лапоент веднага изпълни молбата му.

— Говорете с комисаря Мегре.

— Извинете, че ви безпокоя, господин министър. Не сте ли си легнали вече? Жена ви и дъщеря ви с вас ли са?… Да, има нещо ново… Много неща… Утре ще можете да съобщите пред Камарата името на човека, който е откраднал доклада „Калам“ от вашия апартамент на булевард „Пастьор“… Не веднага, не… Може би след час, а може би след два… Ако предпочитате да ме изчакате… Но не ви гарантирам, че това няма да ни отнеме цялата нощ…

Всъщност продължи три часа. Беше рутинна работа за Мегре и неговите хора. Тримата останаха дълго заедно в кабинета на комисаря. Мегре говореше и се спираше ту пред единия, ту пред другия.

— Както искате, момчета… Времето е пред нас. Избери си някой от двамата, Жанвие… Този, например…

Той му сочеше Пикмал, който до този момент не си бе отварял устата.

— Лапоент, ти се заеми с господин Фльори.

Така че в двата кабинета сега седяха по двама мъже на четири очи: единият задаваше въпроси, а другият се стараеше да не им отговаря.

Беше въпрос на издръжливост. От време на време Лапоент или Жанвие се показваха на вратата и правеха знак на комисаря да излезе в коридора. Говореха си тихо.

— Имам най-малко трима свидетели, които ще потвърдят моята версия — заяви Мегре на Беноа. — Между другото, и това е много важно, една от наемателките на булевард „Пастьор“ те е видяла да влизаш в апартамента на Поен. Ще продължаваш ли да мълчиш сега?

Най-накрая Беноа произнесе нещо:

— А вие какво щяхте да направите на мое място?

— Ако бях достатъчно голям подлец, за да бъда на твоето място, щях да започна да говоря.

— Но аз няма.

— Защо?