Фред Варгас - Едно незнайно място

Адамсберг отново седна и пак заразглежда бродериите си. Да не гледа усмивката на Веранк, да не се оставя този тип да го овърже като със самозалепващи се ленти.

— Значи си видял Церк.

— И да, и не. Излязох от багажника малко след вас и се скрих доста далеч. Различавах само силуетите ви. Коженото му яке, ботушите му.

— Да — каза Адамсберг, свивайки устни. — Церк.

— Ако под „Церк“ разбираш убиеца от Гарш, да, Церк беше. Ако под „Церк“ разбираш онзи, който е идвал у вас в сряда сутринта, не беше Церк.

— И ти ли беше там онази сутрин?

— Да.

— И не се намеси? Същият човек беше, Веранк. Церк си е Церк.

— Церк не е непременно Церк.

— Не се изразяваш по-ясно отпреди.

— Какво ти е минало през главата, за да заобичаш яснотата?

Адамсберг стана, взе пакета „Морава“ от плота над огнището, запали цигара с въгленче от огъня.

— Пропушил си?

— Церк е виновен. Остави един пакет вкъщи. Ще пуша, докато го заловя.

— Тогава защо го пусна да си върви?

— Не ми досаждай, Веранк. Беше въоръжен, нищо не можех да направя.

— Така ли? Дори да извикаш подкрепление, след като си тръгна? Дори да отцепиш квартала? Защо?

— Това не те засяга.

— Пуснал си го, защото не си бил сигурен, че той е убиецът от Гарш.

— Абсолютно бях сигурен. Ти изобщо не си запознат с разследването. Трябва да знаеш, че Церк е оставил ДНК в Гарш, в една кърпичка. Същата ДНК, която влезе на два крака у дома в сряда с ясното намерение да ме очисти, нея сутрин или друга някоя. Трябва да знаеш, че този тип е по-лош и от чума. И че нито веднъж не отрече да е убиецът.

— Не?

— Не. Дори се гордееше с това. Трябва да знаеш, че се върна, за да смачка едно коте с ботуша си. И че носи тениска с изрисувани ребра, гръбнак и капки кръв.

— Знам, видях го, като си тръгваше.

Веранк извади цигара от пакета, запали я, повървя из стаята. Адамсберг го следеше с очи, наблюдаваше изражението му на упорито глиганче, което заличаваше мекотата на чертите му. Веранк покровителстваше Церк. Веранк вървеше ръка за ръка с Ема Карно. Веранк го буташе заедно с другите към дупката. Защо тогава го извади от гробницата? За да го изпрати в дупката по законен ред?

— Трябва да знаеш, Адамсберг, че преди трийсет години някоя си Жизел Лувоа забременяла близо до малкото мостче над Жосен. Мястото ти е известно. Трябва да знаеш, че тя скрила бременността си, като отишла в По и там родила син. Армел Лувоа.

— Церк. Знам това, Веранк.

— Защото той ти го е казал.

— Не е.

— Разбира се, че е. Въобразил си е, че майка му е забременяла от теб. Няма начин да не ти го е казал. От няколко месеца мисли само за това.

— Добре, каза ми го. Вярно, внушил си го е.

— И с право.

Веранк се върна до огнището, хвърли цигарата си в огъня, наведе се да разръчка жарта. Адамсберг вече не изпитваше и най-малка признателност към бившия си помощник. Вярно, беше го освободил от тиксото, но сега се опитваше да го улови в мрежите си.

— Говори направо, Веранк.

Церк е прав. Майка му е права. Младият човек от мостчето на Жосен е бил Жан-Батист Адамсберг. Без всякакво съмнение.

Веранк се изправи, челото му се бе изпотило.

— И това те прави баща на Церк или Армел, както предпочиташ.

Адамсберг стисна зъби.

— Как можеш да знаеш, Веранк, това, което аз сам не знам?

— В живота често става така.

— Само веднъж ми се е случвало да извърша нещо и после да не си го спомням, това беше в Квебек и бях пиян до козирката 9 9 Виж „Ветровете на Нептун“, ИК „Колибри“, 2006. — Б.пр. . Преди трийсет години капка не слагах в уста. Какво предполагаш? Че страдам от амнезия, че съм способен на вездесъщие, та съм правил любов с момиче, което не съм познавал, докато съм бил другаде? През живота си не съм спал, дори не съм говорил с никаква Жизел.

— Вярвам ти.

— Пак добре.

— Тя не харесваше името си и пред момчетата се наричаше с друго. Не си спал с Жизел, спал си с Мари-Анж. Близо до малкото мостче над Жосен.

Адамсберг усети, че се понася по наклонената плоскост. Кожата му пламна, блъсна го главата. Веранк излезе от стаята и Адамсберг зарови ръце в косата си. Разбира се, че бе спал с една Мари-Анж, подстригана ала гарсон, с леко издадени зъби, до малкото мостче над Жосен, ръсеше и тревата беше влажна, та за малко да провали всичко. Разбира се, че писмото, което получи впоследствие, объркано и неразбрано, беше от нея. Разбира се, че Церк приличаше на него. Значи това е адът. Внезапно да се сдобиеш със син на двайсет и девет години, да ти се увеси на врата, който поддава под тежестта. Да се окажеш баща на онзи, който бе нарязал Водел на ивици, който те бе затворил в гробницата. Знаеш ли къде си, тъпако? Не, вече изобщо не знаеше къде е, тъпакът, освен в тази кожа, която се потеше и пламтеше, с тази глава, която падаше на коленете му като камък, с тези сълзи, които пареха в очите му.